Лиан Хърн - Заговорът

Не бях очаквал, че ще преживея тази нощ. Нямах представа, какво да правя оттук нататък. Бях предоставил живота си на Племето, това ми беше ясно, но все още имах задължения към Шигеру, които трябваше да изпълня.

Каеде не знаеше нищо за сделката ми с Кикута. Ако бях Отори, наследникът на Шигеру, мой дълг бе да се оженя за нея и наистина нямаше нещо, което да желаех по-силно. Ако трябваше да стана Кикута, госпожица Ширакава за мен щеше да бъде недостижима като луната. Случилото се между нас сега изглеждаше като сън. Усещах, че трябва да се срамувам от онова, което бях сторил, и затова — като последен страхливец — просто го изключих от съзнанието си.

Най-напред отидохме в жилището на Муто, където ме бяха скрили. Преоблякох се и хапнах набързо. Шизука незабавно тръгна да говори с Араи и остави Каеде на грижите на жените в къщата.

Нямах никакво желание да говоря нито с Кенджи, нито с когото и да било. Исках да стигна до Тераяма, да погреба Шигеру и да поставя главата на Ийда на гроба му. Знаех, че трябва да го сторя бързо, преди Кикута да ме поставят изцяло под собствената си власт. Давах си сметка, че вече бях проявил достатъчно неподчинение, връщайки се в крепостта. Макар че не бях убил Ийда собственоръчно, всички щяха да решат, че това е мое дело против волята на Племето. Не можех да го отрека, без да причиня неимоверно зло на Каеде. Не възнамерявах вечно да отказвам подчинение. Просто ми бе нужно още малко време.

Никак не бе трудно да се измъкна незабелязано в суматохата на този ден. Отидох до къщата, където бяхме отседнали с Шигеру. Собствениците бяха избягали още при пристигането на армията на Араи и бяха отнесли по-голямата част от вещите, но много от нещата ни все още бяха в стаите, в това число скиците, които бях направил в Тераяма, както и писалището, върху което Шигеру бе написал последното си писмо до мен. Огледах ги с тъга. Скръбта отекваше все по-силно в мен, обсебвайки вниманието ми. Струваше ми се, че усещам присъствието на Шигеру в помещението, представях си го как седи при отворената врата, как нощта се спуска, а аз не се връщам.

Не взех много — един кат дрехи, малко пари и коня си Раку, който намерих в конюшнята. Кю, черният кон на Шигеру, бе изчезнал, както и повечето коне на Отори, но Раку бе все още там, неспокоен и напрегнат от мириса на огън, който се стелеше над града. Щом ме видя, се успокои. Оседлах го, вързах кошницата с главата на Ийда отзад на седлото и напуснах града, присъединявайки се към тълпите от хора по междуградския път, които бягаха от приближаващите войски.

Яздех бързо, спирах за кратко и спях по малко само през нощта. Времето се оправи и въздухът бе свеж, с едва доловим дъх на есен. С всеки изминал ден планината се открояваше все по-ясно на фона на лазурното небе. Някои дървета вече се бяха окичили с първите златисти листа. Вероятно бе красиво, но аз нямах сетива за красотата. Знаех, че трябва да размишлявам върху онова, което ми предстоеше да правя, но нямах сили да се взра във вече стореното. Намирах се в онзи стадий на мъката, когато ми се струваше непоносимо да гледам напред. Единственото, което исках, бе да се върна там, в къщата в Хаги, обратно във времето, когато Шигеру бе жив, преди да поемем към Инуяма.

Следобед на четвъртия ден, когато току-що бях отминал Кушимото, осъзнах, че тълпите по пътя сега се стичат срещу мен. Викнах към един селянин, повел товарен кон:

— Какво става там напред?

— Монаси! Воини! — извика той в отговор. — Превзеха Ямагата. Тохан бягат. Казват, че владетелят Ийда бил мъртъв!

Аз се усмихнах, питайки се какво ли би направил, ако видеше страховития багаж на седлото ми. Бях в одежди за път, без отличителни знаци или герб. Никой не знаеше кой съм, и сам дори не подозирах, че името ми вече се е прочуло.

Скоро след това по пътя пред мен чух шум от приближаващи въоръжени мъже и отбих с Раку в горичката. Не исках да го загубя или да бъда въвлечен в безсмислени схватки с отстъпващите Тохан. Те се движеха бързо, очевидно с надеждата да стигнат до Инуяма, преди монасите да ги догонят, но предчувствах, че ще ги задържат на пропускателния пункт при Кушимото, и вероятно това щеше да ги забави.

През по-голямата част от оставащия ден продължиха да минават край мен, забързани и напрегнати, докато аз се движех на север през гората, избягвайки ги всеки път, когато това бе възможно, макар че на два пъти ми се наложи да използвам Джато, за да защитя себе си и коня. Китката още ме наболяваше и щом слънцето залезе, бях обзет от безпокойство — не за собствената си безопасност, а заради страха, че няма да успея да изпълня мисията си. Изглеждаше твърде опасно да се опитам да поспя. Луната бе ярка и яздих цяла нощ. Раку се движеше със своята лека стъпка, с едното ухо напред, а с другото назад.