Варлам Шаламов: Заговорът на юристите

В бригадата на Шмельов събираха човешка шлака — хорските отпадъци от златния забой. От „кариерата“, откъдето вадят „пясъци“ и „торф“, имаше три пътя: „под хълма“ — към братските безименни гробове, към болницата и към бригадата на Шмельов — три пътя за мършите. Тази бригада работеше на същото място, където и другите, но й се възлагаха не толкова важни задачи. Лозунгите „Изпълнението на плана е закон“ и „Да се спусне планът в забоите“ не бяха просто думи. Тълкуваха ги по следния начин: не си изпълнил нормата, значи си нарушил закона, излъгал си държавата и те очаква допълнителна присъда, а дори и разплащане със собствения живот.

Шмельовците ги хранеха по-зле, по-малко. Но аз добре помнех тукашната поговорка: „В лагера убива голямата дажба, а не малката“. Не се стремях към големите дажби на основните забойни бригади.

Бях прехвърлен при Шмельов наскоро, преди около три седмици, и все не можех да видя лицето му — зимата беше в разгара си, главата на бригадира бе усукана по сложен начин с някакъв парцалив шал, а вечер в бараката беше тъмно — бензиновата „колимка“ едва осветяваше вратата. Затова не си спомням лицето на бригадира. Само гласа му — пресипнал, настинал.

Беше декември, работехме нощна смяна и всяко излизане бе като изтезание — петдесет градуса под нулата не е шега работа. Но въпреки това през нощта беше по-добре, по-спокойно, в забоя имаше малко началници, по-малко ругатни и побоища.

Бригадата се строяваше за тръгване. През зимата това ставаше в бараката и дори днес ми е мъчително да си спомням тези последни минути преди излизането в ледената нощ за дванадесетчасовата смяна. Тук, в тази нерешителна суетня, пред открехнатата врата, откъдето пълзеше ледена пара, проличаваше характерът на хората. Един, преодолял треперенето, крачеше право в мрака, друг набързо допушваше кой знае откъде появилия се фас от цигара, в който нямаше нито миризма, нито дори следа от махорка; трети пазеше лицето си от студения вятър; четвърти стоеше над печката и събираше топлина в ръкавиците си.

Последните ги изтикваше от бараката дневалният. Навсякъде, във всяка бригада постъпваха така с най-слабите.

В тази бригада още не ме бяха изтиквали насила. Имаше и по-изтощени от мен и това някак ме успокояваше, караше ме неволно да се радвам. Тук засега бях човек. Блъскането и юмруците бяха останали в онази „златна“ бригада, откъдето ме бяха прехвърлили при Шмельов.

Бригадата ни беше в бараката, до вратата, готова за излизане. До мен се приближи Шмельов.

— Ще останеш в бараката — изхриптя той.

— Да не са ме прехвърлили сутрешна смяна? — недоверчиво рекох аз. От смяна в смяна прехвърляха винаги само обратно на часовниковата стрелка, за да не се губи работният ден и затворникът да не получи няколко допълнителни часа за почивка. Тази система ми беше позната.

— Не, вика те Романов.

— Романов ли? Кой е този Романов?

— Я го вижте, гадината, не познавала Романов — намеси се дневалният.

— Инспекторът, разбра ли? Живее малко преди канцеларията. Ще отидеш в осем часа.

— В осем!

Обзе ме огромно облекчение. Ако той ме задържи до дванадесет, до нощния „обяд“, дори повече — имам право днес изобщо да не отивам на работа. Тялото ми веднага усети умората. Но тя бе сладостна, мускулите ми изтръпнаха.

Развързах „колана“, разкопчах горната си дреха и седнах до печката. Веднага ми стана топло и въшките се размърдаха под рубашката ми. Почесах се по врата и гърдите с изгризаните си нокти. И задрямах.

— Време е, време е — разтърсваше ме за рамото дневалният. — Върви и да не забравиш да донесеш цигара.

Почуках на вратата на къщата, където живееше инспекторът. Затракаха резета, безброй резета и ключалки, и някакъв невидим извика иззад вратата:

— Кой си ти?

— Арестантът Андреев по повикване.

Отново се чу щракане на резета, дрънчене на ключалки — и настана тишина.

Студът се промъкваше под ватенката ми, краката ми мръзнеха. Започнах да удрям плъстените си ботуши един в друг — не носехме валенки, а ботуши, съшити от стари панталони и ватенки.

Пак затракаха резетата и двете крила на вратата се отвориха, пропускайки светлина, топлина и музика.

Влязох вътре. Вратата на антрето към трапезарията не беше затворена — там свиреше радио.

Пред мен стоеше инспекторът Романов. По-точно аз стоях пред него, а той нисичък, лъхащ на одеколон, подвижен, се въртеше около мен, като ме разглеждаше с черните си, стрелкащи се очи.