Варлам Шаламов: Заговорът на юристите

Миризмата на затворник достигна до носа му, той измъкна една снежнобяла носна кърпа и я тръсна. Обляха ме вълни от музика, топлина и одеколон. Най-важното беше топлината. Кахлената камина беше нажежена.

— Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.

Той затършува в документите, които бяха на бюрото.

— Как ти е името, презимето?

Казах му.

— А кога си роден?

— През 1907-а.

— Юрист ли си?

— Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.

— Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.

Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.

Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.

— Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?

— Всичко си е при мен.

— Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…

— Все ми е едно.

— Много добре.

Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.

Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.

Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.

— Да тръгваме, да тръгваме.

Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.

Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.

Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.

— Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.

— Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.

Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.

— Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?

Шофьорът си премълча. Качих се в каросерията, свих се на кълбо, прегърнах краката си с ръце. Романов се мушна в кабината и потеглихме.

Пътят беше лош и така камионетката ме подмяташе, че не замръзнах.

Не ми се мислеше за нищо, пък и на студено не може да се мисли.

След около два часа се появиха светлини и колата спря до една двуетажна къща от дървени трупи. Навсякъде беше тъмно и само в един прозорец на втория етаж имаше светлина. Пред широкия вход стояха двама часови с овчи кожуси.

Ето че пристигнахме, много добре. Нека той да почака тук.

— И Романов изчезна нагоре по широките стълби.

Беше два през нощта. Навсякъде тъмно. Светеше само лампата над писалището на дежурния.

Не чакахме много. Романов — той вече беше успял да се преоблече с милиционерска униформа — изтича надолу по стълбите и замаха с ръце.

— Насам, насам.

Заедно с помощник-дежурния тръгнахме нагоре и в коридора на втория етаж спряхме пред врата, на която пишеше: „Ст. инспектор от МВД Смертин“. Този толкова страшен псевдоним (нямаше как да е истинското му име) ми направи впечатление дори на мен въпреки безкрайната ми умора.

„Прекалено за псевдоним…“ — помислих си, но трябваше да влизам, да прекося огромната стая с портрета на Сталин, който заемаше цяла една стена, за да се спра пред едно гигантско писалище и да разглеждам бледото червеникаво лице на човека, който бе прекарал целия си живот в такива точно стаи.

Романов се бе прегънал до бюрото в почтителен поклон.

Неизразителните сини очи на старшия инспектор другаря Смертин се спряха върху мен. Спряха се за много кратко — той търсеше нещо на писалището, разместваше някакви документи. Услужливите пръсти на Романов намериха това, което му трябваше.

— Презиме? — попита Смертин, като се вглеждаше в документите.

— Име и бащино?

— По кой член?

— На колко години?

Отговорих му.

— Юрист ли си?

— Юрист съм.

Бледото лице се вдигна от бюрото.

— Подавал ли си жалби?

— Подавал съм.

Смертин започна да сумти.

— Заради хляба ли?