Лиан Хърн - Заговорът

Кланът Отори

Кланът Маруяма

Кланът Сейшуу

Кланът Ширакава

Кланът Тохан

Действието в трилогията „Кланът Отори“ се развива във въображаема феодална страна. Нито обстановката, нито периодът са замислени да съответстват на определена историческа епоха, макар че в тях могат да се доловят отгласи от множество японски обичаи и традиции, а природата и сезоните са типичните за Страната на изгряващото слънце. Славеевите подове ( яп. угуисобари ) са реално изобретение и са били изграждани около редица имения и храмове, най-известните образци от които могат да се видят в старата столица Киото, около крепостта Ниджо и край главния храм Чион Ин, разположен над другите седем храма на популярната будистка секта Джодо („Чиста земя“). За названия на селищата са използвани японски имена, макар че те нямат почти нищо общо с реално съществуващите, с изключение на Хаги (някогашен крепостен град на крайбрежието на Японско море в префектура Ямагучи) и Мацуе (разположената на езерото Шинджи столица на префектура Шимане), които в една или в друга степен са описани реалистично. Колкото до героите, всички те са измислени, с изключение на художника Сешу 1 1 Японски дзенбудистки монах и художник, основно пейзажист (1420–1506). — Бел.прев. , който по мое мнение не можеше да бъде заменен.

Надявам се пуристите да ми простят волностите, които съм си позволила. Единственото ми извинение е, че тази книга е рожба на въображението.

Лиан Хърн

Навремето мама заплашваше да ме разкъса на парченца, ако обърнех ведрото с вода или се правех, че не я чувам, когато ме викаше да се прибирам привечер под жуженето на цикадите. И досега сякаш чувам гласа й, дрезгав и свиреп, кънтящ из пустата долина. „Къде е това проклето момче? Ще му откъсна ушите, само да ми се прибере!“ Но озовях ли се у дома, целият в кал от спусканията по хълма, насинен от битки, а веднъж и с пукната глава, от която шуртеше кръв (белегът стои и до днес — малко сребристо петънце!), там ме очакваха бумтящото огнище, ароматът на супа и мамините ръце, които съвсем не ме разкъсваха, а се опитваха да ме прегърнат, да почистят лицето ми и да оправят косите ми, докато се извивах като гущер, мъчейки се да се измъкна от крепките й обятия. От неспирната тежка работа бе станала доста силна, макар да бе още толкова млада — беше ме родила, преди да навърши седемнайсет. Когато успяваше да ме задържи, виждах, че кожата ни е една и съща, макар че в други отношения не си приличахме особено — тя имаше широки благи черти, докато моите, както ми бяха казвали (тъй като в затънтеното планинско селце Мино нямахме огледала), бяха по-остри, като на ястреб. Боричкането обикновено приключваше с победа за нея, увенчана с прегръдка, от която бях безсилен да се изтръгна. И тогава гласът й шепнеше в ушите ми благославящите слова на Скритите, пастрокът ми роптаеше кротко, че тя ме разглезва, а доведените ми невръстни сестри подскачаха около нас в очакване да получат своя дял от ласки и благословия.

Тогава смятах, че това е просто начин на изразяване. Мино бе мирно селце, твърде уединено и недосегаемо за жестоките битки между клановете. Никога не си бях представял, че мъже и жени наистина могат да бъдат разкъсани, а силните им ръце и нозе с цвят на мед — изтръгнати и хвърлени на прегладнелите кучета. Отгледан и възпитан сред Скритите, с тяхната грижа и благост, дори не подозирах, че хората са способни да си причиняват подобни неща.

Станах на петнайсет и мама започна да губи в нашите състезания по борба. За една година пораснах с половин педя и когато навърших шестнайсет, вече бях надминал по ръст пастрока си. Той все по-често роптаеше, че трябва да се усмиря, да престана да бродя из планините като дива маймуна и да си намеря невеста от някоя местна фамилия. Аз нямах нищо против да се оженя за някое от момичетата, с които бях израснал, и същото лято работех по-усърдно редом с него, готов да заема своето място сред мъжете на селото.