Лиан Хърн - Заговорът

Собствените ми очи не бяха празни — за мой срам бяха пълни със сълзи. Зарових лице в постелята и се опитах с усилие на волята да ги спра. Раменете ми се тресяха, дъхът ми излизаше на пресекливи ридания — бях безсилен да се овладея. След малко усетих нечия ръка на рамото си и господарят Отори каза тихо:

— Смъртта идва внезапно, а животът е крехък и кратък. Никой не може да промени това нито с молитви, нито със заклинания. Децата плачат, но жените и мъжете — не. Те трябва да го понесат.

На последната дума собственият му глас секна. Също като мен владетелят Отори бе обладан от скръб. Лицето му бе неподвижно, но от очите му се стичаха сълзи. Не смеех да го попитам той пък за кого плаче.

Сигурно съм заспал, защото сънувах, че съм си у дома и вечерям от купата, която ми бе позната като собствените ми ръце. В супата имаше черен рак, който изскочи навън и избяга в гората. Аз хукнах след него и след известно време вече не знаех къде се намирам. Опитах се да извикам „Изгубих се!“, но ракът ми бе отнел гласа. Събудих се и видях, че господарят Отори ме разтърсва.

— Ставай!

Дъждът навън бе престанал. Светлината ми подсказваше, че е пладне. Стаята ми се стори задушна и лепкава, въздухът бе тежък и неподвижен. От сламената рогозка се носеше миризма на възкисело.

— Не искам Ийда да ме погне със стотина свои войници само защото някакво момче го е съборило от коня му — изръмжа владетелят Отори добродушно. — Трябва да потегляме незабавно — аз не казах нищо. Дрехите ми, изпрани и изсушени, лежаха на пода. Облякох се безмълвно. Той ме погледна и добави: — Макар че как ли си посмял да се опълчиш срещу Садаму, след като толкова те е страх от мен, че не смееш да ми пророниш и дума…

Онова, което той внушаваше у мен, не бе точно страх — по-скоро бях обзет от благоговение. Сякаш някой ангел господен, горски дух или древен герой внезапно бе изникнал пред мен и ме бе взел под закрилата си. В онзи момент едва ли бих могъл да кажа как изглежда, защото дори не смеех да вдигна очи към него. Когато все пак го погледнах крадешком, лицето му в покой излъчваше невъзмутимост… не бе точно непреклонно, а по-скоро безизразно. Тогава още не знаех как се променяше, когато се усмихнеше. Вероятно бе трийсетинагодишен или малко по-млад, значително над среден ръст, широкоплещест. Ръцете му бяха светли, почти бели, добре оформени, с дълги неспокойни пръсти, сякаш създадени да се сключват около дръжката на меча.

И сега го сториха, вдигайки оръжието от мястото, където лежеше върху рогозката. При вида му ме побиха тръпки. Предположих, че този меч бе познал плътта и кръвта на мнозина, бе чул техния последен вик, което ме ужаси и очарова.

— Джато — каза владетелят Отори, забелязвайки погледа ми. Засмя се и потупа протърканата черна ножница. — В пътни одежди също като мен. У дома и двамата се обличаме по-елегантно!

„Джато“, повторих беззвучно. Мечът змия, който бе спасил живота ми, отнемайки живот.

Напуснахме странноприемницата и продължихме пътя си покрай пръскащите мирис на сяра горещи извори на Хиноде и нагоре към следващия връх. Оризовите ниви отстъпиха място на бамбукови горички точно като онези около родното ми село; после дойде ред на кестенови, кленови и кедрови дървета. От топлината гората издишаше пара, но бе тъй гъста, че до нас не проникваха почти никакви слънчеви лъчи. На два пъти на пътеката ни изпълзяваха змии — едната бе малка черна пепелянка, а другата — по-голяма, с цвят на чай. Тя се търколи подобно на обръч и се шмугна в храстите, все едно знаеше, че Джато може да й отсече главата. Цикадите цвърчаха пронизително, а щурците мин-мин стенеха с натрапчива до болка монотонност.

Въпреки горещината крачехме бързо. Понякога владетелят Отори ме задминаваше и аз се катерех с мъка по пътеката, сякаш бях съвсем сам, чувайки единствено стъпките му пред себе си. Застигнах го едва при върха на прохода и пред погледа ми се откри неизбродната планина отвъд с издигащи се пред нас нови и нови върхове и простираща се наоколо непроходима гора.

Той, изглежда, познаваше добре пътя през тази дива местност. Вървяхме дълги дни и спяхме само по няколко часа през нощта, веднъж в някоя самотна селска къща, друг път в безлюдна планинска хижа. Освен по местата, където спирахме, по този усамотен път рядко срещахме хора — случаен дървар, две момичета, които беряха гъби и щом ни видяха, избягаха тутакси, монах, поел към далечен храм. След няколко дни прекосихме билото на планината. Пред нас все още се изпречваха стръмни хълмове, които изкачвахме, но през повечето време се спускахме. Появи се морето — в началото само като далечен отблясък, който после се превърна в гладка като коприна водна шир, насред която островите стърчаха като удавени планини. Никога не бях го виждал и не можех да откъсна поглед от него. Понякога ми изглеждаше като висока стена, която всеки миг щеше да се срути върху сушата.