Лиан Хърн - Заговорът

Но от време на време не можех да устоя на изкусителния зов на планината и в края на деня се измъквах скришом, шмугвах се в бамбуковата горичка сред високите гладки стволове и зеленикавата, падаща косо светлина, поемах нагоре по скалистата пътека покрай светилището на планинското божество, където селяните оставяха приношения от просо и портокали, и се озовавах сред гората от брезови и кедрови дървета, от чиито клони се носеха призивните трели на кукувицата и славея; наблюдавах елени, кошути и лисици и чувах меланхоличния зов на виещите се в небето ястреби.

Онази привечер отново бях отишъл в планината на едно място, където растяха най-хубавите гъби. Вече бях напълнил цяла кърпа с тях — по-малките бяха бели, тънки като нишки, а по-големите — тъмнооранжеви и наподобяваха ветрила. Представях си колко доволна ще е мама и как при вида им пастрокът ми ще престане да гълчи. Даже усещах вкуса им върху езика си. Прекосих тичешком бамбуковата горичка и когато излязох насред оризовите ниви, където червените есенни кремове вече бяха нацъфтели, имах чувството, че вятърът довява до мен аромат на вкусна гозба.

Селските кучета лаеха както често в края на деня. Мирисът се засили и стана по-лют. Не се уплаших, тогава все още не, но сърцето ми заби учестено от някакво предчувствие. Там пред мен се виеха пламъци.

В селото често избухваха пожари — почти всичко, което притежавахме, бе от дърво или слама. Но сега не чувах викове, нито потракване на предавани от ръка на ръка ведра; липсваха обичайните крясъци или ругатни. Цикадите цвърчаха по-пронизително от всякога; откъм оризищата квакаха жаби. В далечината над планината отекна гръмотевица. Въздухът бе тежък и влажен.

Бях се запотил и капките по челото ми изведнъж изстинаха. Прескочих рова на последната, оформена на тераси оризова нива и погледнах надолу към мястото, където винаги се бе намирал домът ми. Къщата я нямаше.

Приближих се. По почернелите греди продължаваха да се вият и да пълзят пламъци. От мама и сестрите ми нямаше и следа. Опитах се да извикам, но езикът ми внезапно бе станал твърде голям за устата ми, а димът ме давеше и замъгляваше погледа ми; смъдеше ми на очите и по страните ми се затъркаляха сълзи. Цялото село бе обгърнато от пламъци. Но къде бяха всички?

И тогава се разнесоха писъците. Идваха откъм светилището, около което бяха скупчени повечето къщурки. Сякаш куче виеше от болка, само дето кучето не можеше да изрича човешки слова и да крещи в агония. Стори ми се, че разпознах молитвите на Скритите. Целият настръхнах, побиха ме тръпки. Запромъквах се като призрак между горящите къщи и поех по посока на звука.

Селото бе безлюдно. Нямах представа, къде бяха отишли всички. Казах си, че сигурно са избягали — мама вероятно бе отвела сестрите ми на безопасно разстояние в гората. Щях да тръгна да ги търся веднага щом разберях чии са тези писъци. Изоставих пътечката и когато се озовах на главната улица, видях проснати на земята двама мъже. Започваше да ръми и те изглеждаха странно — с изкривени, изненадани лица, сякаш недоумяваха защо лежат там под дъжда. Повече никога нямаше да станат и беше без значение, че дрехите им подгизват.

Единият от тях бе пастрокът ми.

В този миг светът за мен се промени безвъзвратно. Някаква мъгла падна пред очите ми и когато се разнесе, вече нищо не ми изглеждаше действително. Сякаш бях преминал в друг свят — онзи, от сънищата. Пастрокът ми бе облечен в най-хубавите си дрехи. Индиговият им плат бе потъмнял от дъжд и кръв. Съжалих, че бяха съсипани — той толкова се гордееше с тях.

Пристъпих покрай телата, минах през портата и влязох в светилището. Дъждовните капки по лицето ми бяха студени. Писъците внезапно секнаха.

В двора се суетяха непознати мъже, които изглеждаха така, сякаш изпълняваха някакъв тържествен ритуал. Около главите си имаха вързани кърпи; бяха свалили горните си дрехи и ръцете им лъщяха от пот и дъжд. Дишаха тежко и ръмжаха свирепо, сякаш убиването си беше тежка работа, също като събирането на оризовата реколта.

От водохранилището на тънка струйка течеше чиста вода, с която хората си миеха ръцете и устата, за да се пречистят на влизане в светилището. По-рано, в онзи предишен свят, някой вероятно бе запалил тамян в огромния казан. Сега из двора се носеха последни остатъци от него, прикривайки горчивия мирис на кръв и смърт.

Върху мокрите камъни лежеше разчленен мъжки труп. Едва успях да различа чертите върху отсечената глава. Беше Исао, старейшината на Скритите. Устата му все още зееше, застинала в последна болезнена гримаса.

Читать дальше