Николя Бёгле: Заговорът

6 декември 2018 г., четвъртък

За миг не успя да избегне ноктите на един нисък клон и той я шибна през лицето. Сара не обърна внимание на болката. Засили се и скочи върху следващата скала с лека въздишка. Стигна до върха на скалистата могила. На три пъти си пое дълбоко дъх и поднови бързия си ход. Завързаната на тила ѝ коса се заудря още по-силно по гърба ѝ.

Тръгна по полегатата пътека, която лъкатушеше между дърветата, и хвърли поглед през рамо. В същия момент на скалистия склон се появи някакъв мъж и се загледа в нея. По инстинкт Сара потърси пистолета си — HK P30 1 1 Автоматичен пистолет с 18 патрона, произвеждан от германската фирма „Хеклер и Кох“. — Бел.прев. , но напразно. Поднови бягането, като постоянно ускоряваше ход.

Пътеката водеше до най-високата точка на острова и сребристите лъчи на залязващото слънце я заслепиха. Вдигна ръка, за да защити лицето си от бляскавата светлина. Чу неравномерното шумолене на мъртви листа под нечии стъпки. Преследвачът ѝ беше на не повече от няколко крачки зад нея.

Не успя да събере силите си, за да хукне още по-бързо. Пък и островът бе твърде малък, за да се отърве от когото и да било. Оставаше ѝ да го изненада.

Забави ход и се завъртя точно в мига, в който той протегна ръце, за да я хване. Сграбчи ръката му и го събори по гръб на земята. Бе овладяла дишането си и гърдите ѝ се повдигаха ритмично. Преди да му се усмихне, Сара го подразни, като си придаде заплашителен вид. Устните ѝ се присвиха подигравателно.

Кристофър умираше от жега в спортния си екип, дишаше учестено и шумно. Успя да кимне с глава, за да покаже, че признава поражението си, и направи знак на Сара да легне до него.

С ръка на хълбока си Сара поклати глава.

— Това не ти е жалката парижка зима. Ако легнем на леденостудената земя, ще си докараме сериозна настинка.

Кристофър ѝ даде да разбере, че въпреки това има нужда от няколко минути, за да възстанови силите си.

Сара се позабавлява за миг, че го е победила, а после пъргаво скочи на една плоска скала. Намираше се на най-високата точка на острова и съзерцаваше откриващата се пред очите ѝ гледка. Остров Гримсьоя, където се бяха преместили преди седмица, можеше да се прекоси за по-малко от десет минути. Имаше не повече от четиридесет и пет къщи, разпръснати и скрити от недискретни погледи сред смърчове и гъсти широколистни горички. Покрай побелялото от морската пяна скалисто крайбрежие различи няколко моторни корабчета, привързани на кея от собствениците им. Това бе единственият начин за придвижване от Осло. Въпреки че преходът отнемаше броени минути, Сара се чувстваше далеч от цивилизацията. Сред зеленината на обраслите със свежа трева поляни, където пасяха коне и диви козлета и се разхождаха лисици, ѝ се струваше, че е корабокрушенка, изоставена с нейно съгласие в земите на Новия свят. А само на два километра по въздушна линия животът в центъра на столицата кипеше.

Погледът ѝ се отклони към водната шир около острова. Понякога на повърхността ѝ, в пепеливите води на фиорда Осло, можеше да се види гърбът на плаваща косатка. Но в залеза на този ден в началото на зимата само лъчите на слънцето позлатяваха сивото море.

Кехлибарените му отблясъци я накараха да затвори очи и Сара пое дълбоко въздух. Никога не бе вярвала, че отново ще намери ведрина и спокойствие в живота си. След два месеца щеше да отпразнува четиридесетия си рожден ден и дълбоко в себе си съзнаваше, че би могла да живее на това място до края на дните си с единствения мъж, който не само ѝ бе върнал надеждата, че двама души могат да живеят заедно, но и вярата ѝ в живота.

Надигна се вятър, който накъдри вълничките на Северно море, а оголените корони на дърветата заскърцаха. Шумът в здрача ѝ попречи да чуе звучното позвъняване на мобилния телефон от джоба ѝ.

— Готов ли си? — весело извика тя и скочи от скалата. — Хайде, ставай! Имаме да разопаковаме още стотина кашона.

Кристофър не помръдна. Все още бе задъхан. Тя му подаде ръка и въпреки дребните си габарити му помогна да се изправи на крака.

Застанаха един срещу друг. Той я гледаше, сякаш я вижда за първи път. Тичането бе зачервило лицето ѝ, което бе изгубило обичайния си тен на слонова кост и бе покрито с лек пласт пот. А луничките около леденосините ѝ очи блестяха като оранжеви пайети. Погледът ѝ, който обикновено стряскаше всички, за Кристофър грееше с нежността и дълбочината на дадено обещание.