Николя Бёгле - Заговорът

— Много топло палто.

Тя кимна въпросително към дългото яке, която висеше на закачалката до входа.

— По-топло.

— Но ние сме едва в началото на зимата…

— Не и там, където отиваме. Пригответе се за най-лошото.

— Секунда.

Сара влезе в хола.

— Какво става? — попита настойчиво Кристофър.

— Виж, не знам точно, но министърът на вътрешните работи иска да ме ескортират донякъде, където ще имат нужда от моите умения.

— Какво? — Кристофър не можа да смели чутото.

— Ами трябва да тръгна веднага. Викат ме от Специалните сили за борба с тероризма. Не знам нищо повече.

— Това нормално ли е?

— Не. Съвсем не. Сигурно е станало нещо ужасно — отговори тихо Сара, като се надяваше Симон да не я чуе. — Няма да разбера нищо повече, преди да сме във въздуха.

Кристофър прокара ръка през побледнялото си лице.

Навън двигателят на хеликоптера отново забръмча и витлата му завихриха ледения въздух на здрача.

— Не мога… да откажа — поде отново Сара.

— Да, да, естествено. Само че аз исках…

Кристофър искаше да ѝ каже колко се тревожи, но знаеше, че тя и така го разбра.

— Преживели сме и други изпитания, нали? — Сара се опитваше да говори спокойно.

Кристофър кимна.

— Госпожо инспектор — повика я подполковникът. В гласа му се долавяше нетърпение. — Работили сте в нашите поделения и знаете какво означава „спешно“.

Сара приклекна до Симон и хвана ръцете му.

— Миличък, съжалявам за цялата тази бъркотия. Не се тревожи. Това, че има шум и мъже в униформи наоколо, не означава, че става нещо опасно. Всъщност важното е, че трябва да отида с тези хора и да им помогна да изяснят нещо далеч оттук. Ще се върна много бързо! Наред ли е всичко?

Очите на Симон бяха зачервени и пълни със сълзи. Той извърна глава, изтръгна се от ръцете на Сара и побягна към стаята си.

Кристофър не се опита да го последва. Вгледа се в посърналото лице на любимата си, прегърна я и я притисна до себе си.

— Прави така, защото те обича. Не се тревожи. Децата знаят кога родителите им не искат да са с тях и кога са принудени да заминат… Сега побързай и ми се обади, когато имаш възможност.

Сара издиша голяма глътка въздух във врата на Кристофър и го целуна. После отиде в тяхната стая и излезе оттам, облечена в солидна зимна канадка и с ботуши, в ръката си държеше пуловер, ръкавици и шапка, които сложи в чантата, преди да стигне до входа.

Подполковникът потупа по рамото един от войниците, които стояха на пост, и те напуснаха къщата сред вихрушката, причинена от предстоящото отлитане на хеликоптера.

Преди да се качи в кабината, Сара се обърна за последен път и погледна към Кристофър, който ѝ махаше с ръка от хола. Потърси с поглед Симон, но не го откри.

Със свито сърце сложи крак върху стъпалото на хеликоптера. Седна в седалката, която ѝ посочи подполковникът. В това време се качи и последният командос и затвори плъзгащата се врата.

Сара затегна колана си с движение, което издаваше, че е била в армията, и поздрави тримата войници, които заеха местата си до нея. Те отговориха почтително на поздрава ѝ, а в това време хеликоптерът се откъсна от земята и полетя над дърветата, после плавно зави и се насочи към морето.

Сара хвърли последен поглед към острова и си сложи слушалките с микрофона. После се обърна към подполковника:

— Слушам ви.

Той сякаш не се впечатли, че тя заговори първа, и се въздържа от коментар. Изрече само:

— Полетът ще продължи седем часа.

Сара бързо пресметна, че щяха да напуснат територията на Норвегия.

— По средата на пътя ще се отбием до лагер „Дрежва“ за гориво, но няма да слизаме. Ще стигнем до местоназначението в два или в три часа сутринта в зависимост от вятъра.

Както бе свикнала от разпитите, които провеждаше, Сара не зададе нов въпрос, а се задоволи да изгледа подполковника, който ясно разбра посланието.

— Нашата цел е пристанището Вадьо в Баренцово море.

„Вадьо ли?“ — Сара не можеше да повярва на ушите си. Вадьо бе последният норвежки град преди границата с Русия на изток и с Арктика на север. Никога не бе мислила, че някой ден ще се озове на това безжизнено, пленено от ледовете място.

Подполковникът чудесно разбираше, че тя очаква още обяснения, но се бавеше и потъркваше с ръка въображаемо петно на приклада на автомата си.

Сара бе свикнала да наблюдава поведението на хората. Долавяше и най-дребните подробности. Забеляза, че единият от командосите оправя маската си, а другите двама са извърнали глави към илюминатора.