Николя Бёгле: Пациент 488

Capa затръшна вратата зад гърба си. Задъхана от виковете си, застана неподвижно и се опита да си поеме дъх. Единствено звукът от телевизора, който все още бе включен въпреки късния час, прорязваше тишината. Сърцето ѝ биеше бързо, но тя се устреми със ситни крачки към стълбището. Вървеше бавно, защото бе уверена, че той всеки момент ще отвори вратата и ще ѝ каже, че все още я обича, че никога не е обичал друга, че тази изневяра е била грешка и проява на слабост, която никога няма да се повтори.

Осветлението угасна и площадката потъна в мрак. Трябваше да прояви още малко търпение, само минута: той щеше да излезе и да ѝ се извини заеквайки. Тя щеше да си даде вид, че му прощава, но не напълно, а само наполовина, и после всичко щеше да бъде както преди.

Но след безпокойството я завладяха силна тревога и паника. Вратата на апартамента оставаше затворена, а площадката — пуста и тъмна. Оранжевата светлина на електрическия ключ докосна лицето ѝ и Сара потърси опора в стената, защото ѝ се виеше свят. А само преди няколко минути бе изцяло погълната от мисълта за боядисването на стаята, която един ден щеше да бъде на бебето… Надяваше се по този начин да предизвика съдбата.

Не, не беше възможно това да се случва с нея и тя да стои тук зашеметена като човек, претърпял пътно произшествие. Сара продължаваше да чака търпеливо в прегръдката на мрака. Мислеше си, че той сигурно се страхува, че тя още е разгневена, и чака да се успокои. Само че ивицата светлина, която се прокрадваше под вратата на апартамента, изчезна. Той бе угасил лампата в антрето и нямаше да излезе. Потискайки едно ридание, тя направи няколко крачки към стълбите на сляпо.

На партера неудържим вой на вятъра разтърси стъклата при входа на сградата. Навън снежинките падаха косо, осветявани от бледото сияние на лампите.

Сара вдигна кожената яка на дебелото си яке, избърса сълзите, стичащи се по луничавите ѝ бузи, и разтърка очите си, които обикновено виждаха всичко. Сега щеше да вижда по-ясно. После прекоси прага. Леденият студ смрази кръвта ѝ и скова мускулите ѝ, а златистокестенявите коси заиграха пред очите ѝ.

Тротоарът бе покрит с дебел сняг, а в края на улицата един снегорин вече бе започнал да почиства платното и хвърляше встрани бялата маса, която образуваше ронлива стена.

В Осло бе настъпила зимата.

Сара потърси с поглед джипа си и го откри на няколко метра от мястото, където бе застанала. Пое глътка леден въздух и започна да си пробива път към него. Стъпките ѝ потъваха в прясно натрупания сняг, утъпкваха го и той проскърцваше под краката ѝ. Помисли си, че Ерик не само не я настигна, за да ѝ поиска прошка, но дори не се притесняваше къде ще отиде посред нощ. Сякаш за него двамата вече бяха чужди един на друг и всеки водеше свой живот. Като че ли в мислите му всичко между тях бе приключило и станалото тази вечер само бе ускорило раздялата, която назряваше от доста време.

Как бе възможно това?! След всичко, което бяха преживели заедно? Спомените я задушиха и краката ѝ се подкосиха. В съзнанието ѝ преминаха последните години от живота им… Деня, когато ѝ бяха съобщили, че не може да има деца, в стаята с бели стени, където се носеше миризма на етер, падането духом, насърчителните окуражителни думи на съпруга ѝ Ерик, първите приеми на кломид [1] Кломид е генерично наименование на кломифен цитрат — синтетичен естроген. Подпомага овулацията. — Бел. прев. за стимулиране на овулацията, последвани от крайно неприятната инконтиненция на урината, повтарянето до втръсване на програмирани сексуални контакти — без желание и почти с отвращение, мъчителните и предизвикващи паника семейни събирания, на които неизменно се поставяше въпросът "Докъде стигнахте с бебето"…

След година — все още нищо. Никаква надежда. В гласа на Ерик вече се усещаха първите съмнения. Започнаха с болезнените инжекции с гонал-Ф [2] В различна концентрация се приема и от жени, и от мъже — съответно за стимулация на овулацията и на сперматогенезата. — Бел. прев. , роди се второто дете на сестра ѝ, лекарите решиха Сара да премине към оплождане инвитро, интимните им отношения ставаха все по-малко и по-незадоволителни. А после — студената стая, където тя с разтворени крака чакаше съпругът ѝ да свърши с мастурбирането в съседната стаичка, за да ѝ инжектират спермата му.

После нова надежда, нов страх и ново разочарование. Нервно изтощение. Загуба на интерес към живота. Абсурдните съвети, с които ѝ обясняваха, че стресът и мрачното настроение влияят зле на оплождането. Все едно да кажеш на дете, тормозено от куче, че животните надушват страха и се възползват от него, за да нападат. А след това и желанието да вади от гардероба прекрасните дрешки, малките терлички и плюшените играчки, които събираха прах в празната необитавана стая. И накрая страхът, че няма да намери сили да започне всичко отначало, защото и този път усилията можеха да останат напразни.