Николя Бёгле: Пациент 488

Клекнала в снега, с ръце, скръстени върху корема ѝ, Сара оставяше тялото ѝ да се вкочани, сякаш щипещият студ щеше да упои изтерзаното ѝ съзнание. Точно в този момент електронен звук наруши нощната тишина. Сара бавно вдигна глава. Лицето ѝ бе почервеняло от студа и сълзите. Значи Ерик бе осъзнал грешката си и ѝ звънеше! По дяволите какво мислят хората, по дяволите гордостта ѝ. Тя трескаво бръкна във вътрешния джоб на якето си и сграбчи телефона. След секунда се почувства съсипана. За първи път, откакто работеше, не отговори на повикването. За миг се откъсна от мрачните си мисли и се изправи. Отиде до колата, влезе вътре и се подготви да потегли, за да отиде у сестра си. Тъкмо се канеше да запали двигателя, когато телефонът отново запя. Щом настояваха, значи нещо се бе случило. Но какво можеше да е по-лошо от това, което стана тази вечер в нейния живот? Тя не отговори. Само че телефонът пак подхвана песента си. През главата ѝ минаха няколко противоречиви решения. С несръчни заради вълнението ръце и свито гърло, тя най-накрая отговори на повикването.

— Слушам.

Усилието да звучи естествено бе толкова голямо, че ѝ се догади. Отпусна се върху облегалката и затвори очи.

— Инспектор Геринген?

Гласът на мъжа бе припрян и тревожен.

— Да.

— На телефона е офицер Дорн от район Сагене. Съжалявам, че ви безпокоя в този час, госпожо. Повикаха ни за смъртен случай, на пръв поглед банален, но след като анализирахме фактите на място, смятам, че ще имаме нужда от вашия опит и преценка.

Отначало Сара слушаше разсеяно. Разбираше думите с мъка, защото офицерът ѝ се струваше объркан и дори смутен.

— Къде казахте, че е станал инцидентът?

Като чу отговора, Сара отново затвори очи. Това бе последното място, на което би искала да отиде днес.

— Добре. А сега се успокойте и ми опишете подробно разликата между разказа на нощния пазач по телефона и онова, което сте констатирали на място.

Запамети информацията в едно кътче на мозъка си и започна да мисли само за едно: да намери аргумент, чрез който да отложи появата си на мястото за по-късно.

— Добре, а сега, кажете ми, защо следите ви изглеждат подозрителни.

Когато офицерът набързо ѝ описа странния белег и мъглявия разказ на служителите, инстинктът на Сара се събуди. Сложи телефона между краката си и прокара ръце по лицето си. Когато отново взе апарата, гласът ѝ вече трепереше по-малко.

— Добре. Слушайте… Останете на местопрестъплението и повикайте колегите от криминална лаборатория. А аз ще се обадя на съдебния лекар.

След като прекъсна разговора, Сара се отпусна на седалката и въздъхна дълбоко. Наистина ли щеше да има сили да се заеме със задълженията си? Не се страхуваше как ще издържи физически. Но как щеше да се справи психиката ѝ предвид мястото, където я очакваха.

Сара хвърли едно око на таблото в джипа: минус 4 градуса, 5:46 сутринта. Покритите със сняг улици приличаха на бели каньони, от които стърчаха единствено огледалата за обратно виждане на паркираните покрай тротоарите коли. Все още никой не се бе осмелил да излезе навън и само тук-там светваше по някой прозорец. На светлината на фаровете видя табела, указваща посоката към Централната гара — мястото, където се бе разбрала да се срещне със съдебния лекар.

В този момент Сара осъзна, че няма никаква представа как изглежда. Не защото бе кокетна, напротив, не използваше никаква козметика, особено когато бе на работа. Нито руж, нито дневен крем, нито червило. Никакви пръстени, само брачната ѝ халка. За сметка на това обаче не допускаше никой да прочете по лицето ѝ чувствата, които изпитваше. Възползва се от един червен светофар, за да се погледне в огледалото. Стори ѝ се, че е остаряла с десет години. Зачервените ѝ от сълзите очи бяха подути, а фините бръчки около тях бяха станали по-дълбоки. Млечнобялата ѝ кожа имаше болнав жълтеникав цвят. Като никога, реши да използва женски трик. Повдигна облегалката между двете седалки и извади ластик, гланц за устни и молив за гримиране, които държеше там. Тегли по една черта на клепачите си, която подчерта сините ѝ очи, после с уверени движения си сложи малко розов гланц върху устните, а когато светна зелената светлина, вече бе прибрала косите си с ластика. Докато излизаше от кръговото движение около гарата, слабото оранжево сияние на лампите се промени и те светнаха с бледа бяла светлина. Веднага забеляза съдебния лекар, който се открояваше нелепо върху декора. Пред гарата обикновено се събираха наркомани — опасни и със заплашителен вид, така че не бе трудно да открие силуета на доктора. Единствено той имаше изправена стойка. Среден на ръст, с качулка на якето, прихлупена върху главата, той пристъпваше от крак на крак, в ръката си държеше куфарче и дебнеше с поглед малкото преминаващи коли.