Николя Бёгле - Пациент 488

Срещу нея, на двадесетина крачки, имаше внушителна приемна, отделена с плот от акажу, а вляво се виждаше вита стълба. В дъното на залата, зад приемната, имаше стъклена врата, а зад нея се загатваха силуетите на хора в бели престилки. Навсякъде се усещаше натраплива миризма на почистващи препарати. Една жена, очевидно задължена да приема посетителите, бе станала при влизането им. Бе най-много на двадесет години. Неуместната ѝ за случая усмивка издаваше липсата на опит. Сара прекоси залата. Токовете на ботите ѝ отекваха по пода, настлан с бели и черни мраморни плочи. Със студенина, която бе в хармония с походката ѝ, тя представи картата си на инспектор от Националната служба за криминални разследвания.

— Добър ден, госпожо Геран, извинете… Геринген. Професор Ханс Грунд ви очаква в кабинета си — каза младата жена и посочи с ръка витата стълба.

— Кажете му да слезе.

Съдебният лекар, който бе последвал Сара, се усмихна смутено на момичето.

— Добре. Ще го повикам — отговори то и седна, за да набере номера от телефона си.

Сара огледа по-внимателно залата и разбра, че не само миризмата на почистващи препрати бе причина за неприятните усещания, които имаше, откакто влезе в сградата.

Болницата просто бе замръзнала в миналото. До такава степен, че без светещия екран на компютъра, който стърчеше върху плота, човек би помислил, че се намира в 19-и век. Стъпалата на витата стълба от акажу бяха изтъркани от времето, а сводът на тавана приличаше на купола на катедрала. Мраморният под затвърждаваше принадлежността на мястото към по-миналия век.

Сара забеляза оживление зад стъклената врата в дъното на залата. Част от персонала настаняваше около някакви маси облечени в бледозелени дрехи хора. Сред тях по всяка вероятност се намираше и човекът, който на влизане в клиниката Сара бе чула да надава сърцераздирателни крясъци. Кой ли бе? Може би слабичкият младеж с отривисти движения, блуждаещ поглед и непохватна походка? Или онази жена — към четиридесетгодишна, с мрачен вид, сплъстени коси и хлътнали бузи? Сара се вгледа в лицето ѝ и не откри в него никакви признаци на лудост, а само отчаяние, изтощение и усещане за безизходица. После усети парене в очите заради сълзите, които се опитваше да сдържи. Отклони погледа си малко преди да чуе глас, който я викаше по име. А жената я погледа известно време и на свой ред отклони поглед и се обърна.

— Инспектор Геринген!

Блиндираната врата към фоайето току-що се бе отворила. Появи се мъж на около четиридесет години с рижа брада. Носеше светлосиня риза с черни полицейски пагони. Отправи се с тревожни стъпки към Сара.

— Офицер Дорн. Аз ви повиках — добави мъжът, а Сара забеляза тъмните кръгове под очите му и безпокойството, изписаното по лицето му.

Да, точно за него бе помислила Сара, когато ѝ се обади по телефона. Един ден бе довел в полицейското управление двете си червенокоси близначки, за да го разгледат. На Сара ѝ бе харесало вниманието и подбраните думи, с които им обясняваше задълженията на всеки служител. Сара му кимна с глава и зачака той да продължи. Офицерът познаваше репутацията на инспекторката и не бе учуден от мълчанието ѝ. Знаеше, че тя не се товареше с излишна размяна на любезности, а обичаше да върви право към целта. Хвърли един поглед към момичето в приемната и после заговори с нисък глас. Съдебният лекар, който стоеше близо до тях, наостри уши.

— И така, в пет часа и двайсет и три минути тази сутрин ни се обади по телефона Аймерик Грост, нощен пазач в болницата. Беше нервен и гласът му трепереше. Обясни ни, че един от пациентите се е самоубил. Не можел да се свърже с директора на болницата и по тази причина поел отговорността да ни се обади. Като пристигнахме, бе доста притеснен. Каза, че сме се разкарвали за нищо и че пациентът бил умрял от сърдечна криза.

Сара смръщи вежди.

— Но тогава защо е говорел за самоубийство?

— На практика той е бил в стаята за видеонаблюдение и е следял мониторите. Видял как един от пациентите сграбчва врата си и се гърчи във всички посоки, докато накрая престава да мърда. Потърсил двамата дежурни болногледачи, но те не му отговорили, не могъл да се свърже и с директора. Тогава се обадил в управлението и описал видяното, като казал, че пациентът се бил самоубил пред очите му.

— А болногледачите потвърдиха ли версията му?

— Да. Те изпълнявали нощните си задължения, когато чули викове. Били в другия край на сградата. Единият правел инжекция и не могъл да отиде, където го викали. А другият пък, когато отишъл в стаичката, откъдето идвал шумът, установил, че пациентът е мъртъв.