Николя Бёгле - Заговорът

Всъщност точно този парадокс го бе привлякъл: обезоръжаващата ѝ способност да заменя студенината, изисквана от професията ѝ, с безкрайна нежност в интимния им живот.

Полуотворените ѝ устни приковаха вниманието му. Той нежно постави ръка върху тила ѝ и я целуна, тя погали бузата му и с удоволствие усети наболата му брада. Внезапно Кристофър се отдръпна и дъхът му се отрони на пресекулки.

— Добре ли си? — обезпокои се Сара.

— Да, да… само че толкова съм капнал, че не ми стига въздух дори да те целуна…

Сара избухна в смях. Кристофър смутено се изправи, на свой ред се разсмя, а после седна на земята.

— Все ми е едно… Задникът ми ще се превърне в Мистър Фрийз 2 2 Герой от комикси и анимационни филми — злодей, който може да живее само при температура под нула градуса. — Бел.прев. , но наистина не мога повече…

Сара се примири и седна до него. Не си спомняше да се е смяла така и да е постигала подобно разбирателство с мъжа, с когото бе споделяла живота си повече от десет години. А с него все пак имаха планове да бъдат истинско семейство. Бяха купили един стар апартамент и опитаха какво ли не, за да имат дете. Като се замислеше, си даваше сметка, че редом с него винаги се бе контролирала и прикриваше истинската си същност. Сякаш се опитваше да се впише в образа, който той си бе изградил за нея, или поне да се придържа към представата на другите. С Кристофър се наслаждаваше на несъмнено просто чувство, което придаваше на живота ѝ смисъл: да се чувства свободна и да я обичат такава, каквато е.

Изгледа го развеселена.

— Внимавай, защото ако припаднеш от студ, няма да ти направя дишане уста в уста.

— Хората, които бачкат с теб, знаят ли, че умееш да се шегуваш? Интересно ми е да видя как биха реагирали.

Сара смутено се усмихна и наведе глава.

— Всяко нещо с времето си…

— Да. Знам, права си. С теб съм толкова щастлив, че понякога ми се иска всички да разберат каква невероятна жена си. Дори хората извън службата ти.

Сара развърза опашката си и върху раменете ѝ се разстла червеникава златиста завеса. Облегна глава върху рамото на Кристофър.

— Единственото, което има значение за мен, сте ти и Симон, семейството ми, а също и жертвите, чиито убийци съм длъжна да открия. Какво мислят другите — няма никакво значение.

Кристофър кимна и се вгледа в следите от обгорена кожа покрай дясното ѝ око и в първите бръчици по челото ѝ, показващи колко сериозно се бе отнасяла тя към всяко разследване.

— Като стана дума за жертви, не знам дали сънувах, или ти наистина потърси пистолета си, за да стреляш по мен преди малко?

Сара пропъди вълната от изпълнени с безпокойство мисли, които внезапно закипяха в ума ѝ, и отвърна:

— Не, не си сънувал. Ако имах оръжие, щях да стрелям по теб. Тук и тук. — Тя посочи сърцето и устните му, а после сложи ръка на тила му: — А също и тук…

Кристофър усещаше тръпка на удоволствие всеки път, когато Сара го докоснеше.

— Добре, мисля, че вече си поех дъх.

Сара недоверчиво повдигна рамене и го изгледа подозрително.

— Ами давай! Покажи, че е така, и ще ти кажа дали си жив.

Кристофър доближи устни до устните на Сара, но внезапно се обърна.

— Какво има пак? — прошепна тя.

— Наблюдават ни.

Сара се вкамени. Много повече, отколкото Кристофър би желал.

— Почакай, не се тревожи. Точно зад нас. Обърни се лекичко.

На десетина метра от тях, насред пътеката, стоеше еленче. Муцунката му сякаш ги сочеше, а ушите му бяха щръкнали като радари. Наблюдаваше ги проницателно и неспокойно.

— Мисля, че ревнува — прошепна Кристофър. — Как е „еленче“ на шведски?

— Rådyr…

— Хубаво. Съжалявам, скъпи ми rådyr , но Сара не обича прекомерно окосмените мъже. Върни се епилиран, само че не ти гарантирам успех. А с нея трудно ще се възстановиш от разочарованието…

Еленчето ги погледа известно време, демонстративно гризна снопче трева, после тръгна по пътя си и скоро се изгуби зад дърветата.

— Сигурен ли си, че ако знаеш думата за елен, ще си намериш работа в някой норвежки вестник? — попита го престорено сериозно Сара.

— Е, добре, вече мога да го обявя официално… Намерих си работа!

— Какво? Наеха ли те? Защо не ми каза?!

— Получих съобщение по телефона малко преди да побегнеш като гепард.

— Ама това е страхотно! Къде ще бачкаш?

— В седмичника „Моргенбладет“.

— Чудесно. Господинът отива при интелектуалците… при хората, които имат достатъчно време да размишляват. Толкова съм доволна!