Лиан Хърн - Заговорът

Навътре в градината някой свиреше на флейта. Плавните й тонове пронизаха сърцето ми. Помислих си, че никога няма да превъзмогна скръбта си.

Дните минаваха един след друг, а аз не можех да напусна храма. Знаех, че трябва да взема решение и да тръгна, но го отлагах непрестанно. Чувствах, че старият свещеник и Макото се тревожат за мен, но те ме оставяха сам и се грижеха единствено за обикновените неща, като ми напомняха да ям, да се мия, да спя.

Всеки ден прииждаха хора да се помолят на гроба на Шигеру. Първоначално само върволица, а после неспирен поток от завръщащи се войници, монаси, чифликчии, селяни се подреждаха почтително покрай надгробния камък, просваха се по очи пред него с мокри от сълзи лица. Шигеру бе прав — в смъртта си той бе още по-силен и по-обичан, отколкото в живота.

— Ще се превърне в божество — предсказа възрастният свещеник. — Ще се присъедини към останалите в светилището.

Нощ след нощ сънувах Шигеру, както го бях видял за последен път, с набраздено от вода и кръв лице, а когато се събуждах с блъскащо от ужас сърце, чувах флейтата. Започнах да очаквам скръбните й трели, докато лежах, неспособен да заспя. Музиката й ми се струваше и мъчителна, и утешителна.

Луната намаля; нощите станаха по-тъмни. Научихме за победата при Кушимото от завърнали се монаси. Животът в храма постепенно възстановяваше нормалния си ход със старинните ритуали, сключващи се като водна повърхност над главите на покойниците. После пристигна вест, че владетелят Араи, понастоящем владетел на по-голямата част от Трите провинции, пристига в Тераяма да отдаде своята почит на гроба на Шигеру.

Нощта, в която чух музиката на флейтата, отидох да поговоря със свирача. Оказа се, както подозирах, че е Макото. Бях дълбоко затрогнат от грижата, която проявяваше към мен да бъде наблизо и безмълвно да ме подкрепя в скръбта ми.

Той седеше до вира, където понякога през деня го бях виждал да храни златните шарани. Завърши мелодията и остави флейтата.

— Щом Араи пристигне, ще трябва да стигнете до някакво решение — каза той. — Какво ще правите?

Седнах до него. Падаше роса и камъните бяха мокри.

— А какво трябва да направя?

— Вие сте наследник на Шигеру. Трябва да приемете наследството му — млъкна за момент и после продължи: — Но това не е толкова лесно, нали? Има нещо друго, което ви зове…

— Не точно „зове“. Заповядва ми. А и съм задължен… Трудно е да се обясни на когото и да било.

— Опитайте на мен — подкани ме той.

— Знаеш, че имам остър слух. Като куче, както каза веднъж…

— Не трябваше да го казвам, засегнало ви е. Простете ми.

— Не, беше прав. „Полезен за господарите“, каза. Да, аз съм полезен за господарите си и те не са Отори.

— Племето?

— Знаеш ли за тях?

— Съвсем малко. Нашият игумен ги е споменавал.

В един миг ми се стори, че се кани да каже още нещо, че очаква да му задам въпрос. Но тогава не знаех какво точно да попитам, а и бях твърде погълнат от собствените си мисли и собствената си потребност да ги обясня.

— Баща ми е бил от Племето и дарбите, които имам, са ми от него. Те предявиха претенциите си към мен… Смятат, че им се полага по право. Сключих сделка с тях. Настоявах да ми позволят да спася владетеля Шигеру, а в замяна обещах да се присъединя към тях.

— Какво право имат да изискват това от вас, след като вие сте законният наследник на Шигеру? — попита той възмутен.

— Опитам ли се да избягам от тях, ще ме убият. Твърдят, че имат това право… Пък и трябва да изпълня моята част от сделката. Затова сега животът ми им принадлежи.

— Вероятно сте сключили това споразумение по принуда. Никой няма да очаква от вас да го спазите. Вие сте Отори Такео. Мисля, че дори не подозирате колко известен сте станали, колко много означава името ви!

— Аз го убих! — възкликнах и за мой срам сълзите ми рукнаха отново. — Никога няма да си простя! Не мога да продължа името му и живота му. Той умря от собствената ми ръка!

— Не е било убийство, а освобождение. Предоставили сте му правото на достойна смърт — прошепна Макото, поемайки ръцете ми в своите. — Изпълнили сте дълга, който всеки истински син има към своя баща. Навсякъде ви се възхищават и ви славят за стореното. А и да убиете Ийда! За това се разказват легенди…

— Не съм си изпълнил дълга. Неговите чичовци замислиха смъртта му заедно с Ийда, но те все още не са си понесли наказанието. Освен това Шигеру ми нареди да се грижа за госпожица Ширакава, която понесе ужасни страдания, без да има каквато и да било вина.