Лиан Хърн - Заговорът

Потръпнах, внезапно обзет от ужасен студ.

— Не биваше да го правиш — прошепна Шизука.

Знаех, че братовчедка ми е права.

— Не съм искал — отвърнах. — Никога не съм го прилагал върху човек, само върху кучета.

Тя ме плесна по ръката.

— Отивай при Кикута. Иди и се научи да владееш уменията си. Може би там ще пораснеш.

— Тя ще се оправи ли?

— Откъде да знам какво си й направил. Не разбирам от тези неща на Кикута — отвърна Шизука.

— Аз спах двайсет и четири часа.

— Вероятно онзи, който те е приспал, е знаел какво върши — отвърна рязко Шизука.

Далеч долу по планинската пътека чух да приближават хора — двама мъже, които вървяха тихо, но не достатъчно тихо за мен.

— Идват — рекох.

Шизука коленичи до Каеде и я вдигна без усилие.

— Довиждане, братовчеде — изрече тя, все още с гняв в гласа.

— Шизука… — започнах, когато пое към стаята. Тя спря за миг, но не се обърна. — Конят ми, Раку… ще се погрижиш ли госпожица Ширакава да го вземе? Нямам какво друго да й дам.

Тя кимна и потъна в сенките. Чух как вратата се плъзна, чух стъпките й по рогозките и слабото поскърцване на пода, докато оставяше Каеде.

Върнах се в стаята си и си събрах нещата. Всъщност не притежавах нищо — писмото от Шигеру, ножа ми и Джато. После отидох в храма, където Макото медитираше. Докоснах го по рамото и той стана и излезе навън с мен.

— Тръгвам — прошепнах. — Не казвай на никого, преди да съмне.

— Можете да останете тук.

— Няма как.

— Тогава се върнете, когато можете. Ще ви скрием. В планината има толкова тайни места. Никой няма да ви намери.

— Може би някой ден ще ми потрябва — отвърнах. — Искам да ми пазиш меча.

Той пое Джато.

— Сега вече знам, че ще се върнете — той протегна ръка и проследи с пръсти очертанията на устните ми, на челюстта и тила ми.

Бях малко замаян от липсата на сън, от мъка и желание. Искаше ми се да лежа в нечии обятия, но стъпките вече прекосяваха чакълената настилка.

— Кой е там? — Макото се обърна, стиснал меча. — Да вдигна ли тревога?

— Не! Това са хората, с които трябва да тръгна. Владетелят Араи не бива да знае.

Двамата — моят доскорошен учител Муто Кенджи и учителят Кикута — ме очакваха на лунната светлина. Бяха облечени в дрехи за път, невзрачни, доста изтощени — двама братя може би, учени или неуспели търговци. Човек трябваше да ги познава като мен, за да види бдителната стойка, очертанията на твърдите мускули, говорещи за огромната им физическа сила, ушите и очите, които не пропускаха нищо, изключителната интелигентност, на фона на които военачалници като Ийда и Араи изглеждаха първични, жестоки и непохватни.

Паднах на колене пред учителя Кикута и се поклоних, опирайки чело в праха.

— Стани, Такео — рече той и за моя изненада двамата с Кенджи ме прегърнаха.

Макото стисна ръцете ми:

— Сбогом. Знам, че ще се срещнем отново. Жизнените ни пътища са свързани.

— Покажи ми гроба на Шигеру — подкани ме ласкаво Кикута по начин, който добре си спомнях, като човек, разбиращ истинската ми същност.

„Но за теб той няма да е в него“, помислих си. В покоя на нощта започнах да приемам, че съдбата на Шигеру бе да умре по начина, по който го стори, точно както бе негова съдба сега да се превърне в божество, в герой за много хора, които ще идват тук в светилището да се молят пред него, да търсят помощта му и така стотици години напред… докато съществува Тераяма, тоест завинаги.

Застинахме с приведени глави пред току-що издялания камък. Кой знае какво изказаха в сърцата си Кенджи и Кикута? Аз помолих Шигеру за опрощение, благодарих му, задето ми спаси живота в Мино, и се сбогувах с него. Стори ми се, че чух гласа му и видях сърдечната му усмивка.

Вятърът раздвижи старите кедри; нощните насекоми редяха своята неспирна музика. Щеше винаги да е така, помислих си аз, лято след лято, зима след зима, луната щеше да потъва на запад, отдавайки нощта на звездите, а те след час-два — да я отстъпват на сияйното слънце.

Слънцето щеше да се извисява над планината, теглейки след себе си сенките на кедрите, и после отново да захожда, скривайки се зад очертанията на хребетите. Така вървеше светът и хората живееха в него според силите си, между мрака и светлината.

С главните герои — Такео и Каеде, се запознах при първото ми пътуване из Япония през 1993 г. Много хора ми помогнаха в изследванията и реализирането на красивата им история. Бих искала да благодаря на фондация Asialink, която ме награди да прекарам три месеца в Япония през 1999 г., на австралийското посолство и на ArtsSA.