Лиан Хърн - Заговорът

Към втората половина на часа на кучето 10 10 От 19 до 21 часа. — Бел.прев. хапнахме малко и после продължихме да седим мълчаливо, забавяйки дишането и кръвообращението си. Останахме на тъмно в стаята, за да подобрим нощното си виждане. Бе наложен ранен полицейски час и след като конниците минаха по улиците, принуждавайки хората да се приберат по домовете си, градът утихна. Около нас къщата пееше своята вечерна песен — прибиране на съдове, хранене на кучетата, застъпване на нощната стража. Чувах стъпките на прислужниците, които отиваха да приготвят постелите ни, тракането на сметалото в предното помещение, докато някой правеше сметките за деня. Постепенно песента заглъхна до няколко постоянни тона — дълбокото дишане на спящите, случайно похъркване, вик на мъж в изблик на физическа страст. Тези земни човешки звуци докоснаха душата ми. Улових се, че мисля за баща си, за неговия копнеж да живее като най-обикновен човек. Дали бе извикал като онзи мъж, когато ме е зачевал?

След известно време Кенджи каза на Юки да ни остави сами за няколко минути, седна до мен и попита тихо:

— Обвинението, че е свързан със Скритите… доколко е вярно?

— Не ми е споменавал за това, освен че смени името ми Томасу и ме предупреди да не се моля.

— Говори се, че няма да го отрече; отказал е да оскверни образите — в гласа на Кенджи прозвучаха недоумение и дори раздразнение.

— Първия път, когато се видях с владетелката Маруяма, тя очерта знака на Скритите на дланта ми — рекох бавно.

— Толкова неща е крил от мен — каза Кенджи. — Мислех, че го познавам!

— Той знае ли за смъртта на господарката?

— Очевидно Ийда му е съобщил с наслада.

Мислих върху това няколко секунди. Знаех, че Шигеру би отказал да се отрече от убежденията, в които владетелката Маруяма толкова силно вярваше. Независимо дали самият той ги е изповядвал, или не, Шигеру никога не би отстъпил пред заплахите на Ийда. И сега изпълняваше обещанието, което й бе дал в Чигава — нямаше да се ожени за друга и нямаше да живее без нея.

— Не допусках, че Ийда ще се отнесе с него по такъв начин — каза Кенджи. Усетих, че търси някакво извинение, но предателството за мен бе твърде голямо, за да простя. Бях доволен, че идва с мен, и признателен за уменията му, но след тази нощ не исках да го видя никога повече.

— Нека отидем и го свалим — рекох. Станах и тихо повиках Юки. Тя се върна в стаята и тримата облякохме черните нощни одежди на Племето, покривайки изцяло лицето и ръцете си. Взехме гароти, въжета, куки, дълги и къси ножове и отровни капсули, които биха ни осигурили бърза смърт.

Аз взех Джато. Кенджи каза:

— Остави го тук. Не можеш да се катериш с дълъг меч — подминах репликата му. Знаех за какво щеше да ми е нужен.

Къщата, в която ме криеха, бе значително отдалечена от крепостния град в западна посока, сред домовете на търговците южно от реката. Районът бе насечен от многобройни тесни улички, поради което придвижването можеше да се извършва лесно и незабелязано. В дъното на нашата улица минахме покрай храма, където все още светеше, тъй като свещениците се подготвяха за среднощни ритуали. До каменен фенер се бе свила котка. Промъкнахме се покрай нея и тя дори не помръдна.

Вече приближавахме реката, когато долових звън на стомана и тропот на нозе. Кенджи застина при една порта и стана невидим. Юки и аз безмълвно скочихме на покрива на зида и се сляхме с керемидите.

Патрулът се състоеше от един войник на кон и петима пешаци. Двама от тях носеха горящи факли. Движеха се по пътя, който вървеше успоредно на реката, осветяваха всеки тесен проход и надничаха в него. Вдигаха голям шум и затова изобщо не ме разтревожиха.

Керемидите под лицето ми бяха влажни и хлъзгави. Продължаваше да ръми леко и приглушено.

Вероятно дъждовните капки се стичаха по лицето на Шигеру…

Скочих от зида и всички продължихме нататък към реката. Покрай уличката вървеше тесен канал. Юки ни поведе през него. Придвижихме се пълзешком, обезпокоявайки заспалите риби, и се показахме на мястото, където се вливаше в реката. Водата замаскира следите от стъпките ни. Пред нас се извисяваше тъмният силует на крепостта. Пелената от облаци бе тъй ниско, че едва различавах очертанията на най-високите кули. От крепостната стена ни делеше първо реката, а след това — ровът.

— Къде е той? — попитах шепнешком Кенджи.

— На източната страна, под двореца на Ийда. Където видяхме железните пръстени.

В гърлото ми се надигна буца. Правейки усилие да я преглътна, попитах: