Лиан Хърн - Заговорът

— Стражи?

— В коридора точно отгоре, на едно място. Долу на земята — патрули.

Както в Ямагата, седнах и дълго съзерцавах крепостта. Никой от нас не каза нито дума. Почувствах как тъмната ми същност на Кикута се надига и плъзва по вените и мускулите ми. Така и аз щях да се вмъкна в крепостта и да я принудя да ми даде онова, което сега охраняваше.

Свалих Джато от пояса си и го положих на брега, скривайки го във високата трева.

— Чакай тук — рекох му наум. — Ще доведа твоя господар при теб.

Вмъкнахме се един по един в реката и заплувахме под вода до отсрещния бряг. Чух първия патрул в градините отвъд рова. Останахме да лежим в тръстиките, докато отмине, после претичахме през тясната ивица блатиста местност и преплувахме рова по същия начин.

Първата крепостна стена се издигаше направо от рова. Най-горе имаше друга, покрита с керемиди малка стена, която опасваше градината пред резиденцията и тясната ивица земя отзад между стените на резиденцията и крепостната стена. Кенджи скочи на земята, за да наблюдава за патрули, докато ние двамата с Юки пропълзяхме по керемидения покрив до югоизточния ъгъл. На два пъти чухме предупредителното цвърчене на щурец, което Кенджи имитира, и станахме невидими, докато патрулите под нас отминаха.

Аз коленичих и погледнах нагоре. Над мен се намираше редът прозорци на коридора в дъното на резиденцията. Те всички бяха затворени и обезопасени с решетки, с изключение на един, най-близкия до железните пръстени, от които бе провесен Шигеру на увити около китките му въжета. Главата му бе клюмнала върху гърдите, краката му бяха леко опрени в стената, поемайки част от тежестта, падаща на ръцете. Чувах бавното му хрипливо дишане. Все още беше жив.

Славеевият под запя. Притиснах се към керемидите. Чух как някой се надвеси от прозореца над мен, а после и немощния вик на Шигеру, когато въжето бе разклатено и губейки опора, краката му увиснаха безпомощно.

— Танцувай, Шигеру, днес е денят на сватбата ти! — изсмя се подигравателно пазачът.

Усетих в гърдите си тлееща ярост. Юки сложи ръка върху моята, но аз не възнамерявах да избухвам. Яростта ми сега не бушуваше, но бе още по-мощна.

Изчакахме доста дълго. Под нас не минаха други патрули. Нима Кенджи бе обезвредил всички? Лампата на прозореца мигаше и димеше. През десетина минути там се появяваше някой. Всеки път, когато страдалецът, увиснал на въжетата, намираше къде да стъпи, някой от пазачите идваше и го разклащаше. Всеки пък викът на болка бе все по-слаб, а времето, в което се съвземаше — по-дълго.

Прозорецът оставаше отворен. Аз прошепнах на Юки:

— Трябва да се покатерим горе. Ако успееш да ги убиеш, когато дойдат отново, аз ще се заема с въжето. Щом чуеш призив на елен, срежи въжетата на китките му. Аз ще го смъкна долу.

— Ще се видим при канала — произнесе тя само с устни.

Веднага след поредното посещение на мъчителите скочихме на земята, прекосихме тясната ивица земя и започнахме да се катерим по стената на резиденцията. Юки се вмъкна в прозореца, докато аз, прилепнал към перваза под него, извадих въжето от пояса си и го преметнах през един от металните пръстени.

Славеевият под запя отново. Застинах, притиснат плътно до стената, и станах невидим. Чух как някой се надвеси над мен, долових рязко поемане на дъх, трополене на безпомощно подритващи срещу гаротата нозе и после мълчание.

— Тръгвай! — прошепна Юки.

Започнах да се спускам надолу по стената към Шигеру, като постепенно отпусках въжето. Почти го бях достигнал, когато чух писък на щурец. Отново станах невидим, като се молех мъглата да скрие допълнителното въже. Чух как патрулът мина под мен. Откъм рова се разнесе шум — внезапен плясък, който отвлече вниманието им. Единият от мъжете отиде към ръба на стената и протегна факла над водата. Светлината се открояваше слабо на фона на бялата пелена на мъглата.

— Някакъв воден плъх — извика стражът. Поеха нататък и аз чух как стъпките им постепенно заглъхнаха.

Сега времето се ускори. Знаех, че скоро над мен ще се покаже друг пазач. Докога Юки можеше да ги убива един по един? Стените бяха хлъзгави, въжето — още повече. Последните няколко метра преодолях, плъзгайки се надолу, докато се изравних с Шигеру.

Висеше със затворени очи, но или чу, или усети присъствието ми. Отвори ги, прошепна името ми без изненада и ми прати призрака на своята топла усмивка, с която отново разби сърцето ми.

— Няма да боли. Не издавайте нито звук — прошепнах.