Лиан Хърн - Заговорът

— Дай ми писмото — рекох след известно време.

Шигеру бе обучаван от Ичиро и почеркът му бе точно такъв, какъвто бих желал да бъде и моят — дързък и плавен.

Такео, изключително съм щастлив, че си невредим. Няма какво да ти прощавам. Убеден съм, че не би ме предал, и винаги съм знаел, че Племето ще се опита да те прибере. Мисли за мен утре.

Следваше главното писмо.

Такео, каквито и да са причините, двамата с теб не можахме да довършим рискованото си начинание. Съжалявам за много неща, но ми бе спестена мъката, че съм те пратил на сигурна смърт. След като си при Племето, съдбата ти вече не зависи от мен. Но въпреки това ти си моето осиновено момче и моят единствен законен наследник. Надявам се, че един ден ще можеш да поемеш своето наследство като Отори. Ако умра по вина на Ийда, възлагам ти да отмъстиш за смъртта ми, но не да ме оплакваш, тъй като искрено вярвам, че в смъртта ще постигна повече, отколкото в живота. Бъди търпелив. Освен това те умолявам да се грижиш за госпожица Ширакава.

Някаква връзка от предишен живот вероятно е предопределила силата на чувствата ни. Радвам се, че се срещнахме в Мино.

Следваше собственият му печат.

— Хората на Отори смятат, че двамата с учителя Муто сте били убити — каза Юки. — Никой не допуска, че би си тръгнал доброволно. Помислих си, че би искал да го знаеш.

Замислих се за всички тях — мъжете, които ме бяха дразнили и глезили, учили и понасяли, които се бяха гордели с мен и все още ме мислеха само с добро. Те отиваха на сигурна смърт, но аз им завиждах, защото щяха да умрат с Шигеру, а аз бях прокълнат да живея, започвайки от този ужасен ден.

Всеки звук отвън ме стряскаше. По едно време малко след пладне ми се стори, че някъде далеч долових звън на мечове и викове на хора, но никой не дойде да ми каже нищо. Над града тегнеше неестествена и зловеща тишина.

Единственото ми успокоение бе мисълта за Джато, скрит на една ръка разстояние. Много пъти бях на ръба да сграбча меча и с бой да си проправя път вън от къщата, но последното послание на Шигеру към мен изискваше да съм търпелив. Яростта бе отстъпила място на мъката, но сега, след като сълзите ми бяха изсъхнали, мъката бе отстъпила място на решимостта. Нямаше да се отрека от живота си, ако не можех да взема Ийда със себе си.

Около часа на маймуната в дюкяна долу долових нечий глас. Сърцето ми спря — знаех, че е пристигнала вест. При мен бяха Кейко и Йошинори, но след десетина минути Юки дойде и им нареди да си тръгнат. Тя коленичи до мен и положи ръка върху моята.

— Муто Шизука е пратила вест от замъка. Учителите идват да говорят с теб.

— Той мъртъв ли е?

— Не, по-лошо, заловили са го. Те ще ти обяснят.

— И иска да сложи край на живота си?

Юка се поколеба. После заговори припряно, без да ме гледа.

— Ийда му е отправил обвинение, че е укривал член на Скритите… че той самият е един от тях. Андо има с него лични сметки за уреждане и изисква наказание. Владетелят Отори е лишен от привилегиите на класата на воините и отношението към него ще бъде като към най-обикновен престъпник.

— Ийда няма да посмее! — викнах.

— Вече го е сторил.

Бях потресен, изпитах диво възмущение от това безчинство, в гърдите ми изригна мощна енергия и в този миг във външното помещение се разнесоха стъпки, които все повече приближаваха. Скочих към шкафа и издърпах меча, като със същото движение го извадих от ножницата. Усетих как прилепна в ръцете ми. Вдигнах го над главата си.

В стаята влязоха Кенджи и Кикута. Спряха се, когато видяха Джато в ръцете ми. Кикута посегна да извади нож изпод робата си, но Кенджи не помръдна.

— Няма да ви нападам — рекох, — макар че заслужавате да умрете. Но ще убия себе си…

Кенджи завъртя очи нагоре. Кикута каза меко:

— Надяваме се, че няма да ти се наложи да прибегнеш до това — млъкна за момент, после изсумтя и продължи, почти загубил търпение: — Сядай, Такео. Вече каза какво искаш.

Всички се отпуснахме на пода. Оставих меча върху рогозката до себе си.

— Виждам, че Джато те е намерил — рече Кенджи. — Трябваше да го очаквам.

— Аз го донесох, учителю — обади се Юки.

— Не, мечът те е използвал. Така преминава от ръка на ръка. Знам го добре — мен ме използва да намеря Шигеру след Яегахара.

— Къде е Шизука? — попитах.

— Още е в замъка. Тя не дойде, само изпрати съобщение, което е много опасно, но искаше да научим какво се е случило, и да разбере какво възнамеряваме да правим.