Лиан Хърн - Заговорът

Казах на Кенджи, че ми се ходи до нужника. Той развърза нозете ми и ме поведе натам. Излязохме от тясното помещение и се озовахме в друго, по-голямо, а после — долу в задния вътрешен двор. Дойде една прислужница с купа вода и ми помогна да си измия ръцете. По мен имаше много кръв — повече, отколкото изглеждаше вероятно да е текло, когато се бях набучил на пирона. Сигурно бях ранил някого с ножа си. Запитах се къде ли е сега оръжието ми.

Когато се върнахме в тайното помещение, Кенджи остави краката ми отвързани.

— Сега какво? — попитах.

— Помъчи се да поспиш още. Днес не се очаква нищо.

— Да поспя? Имам чувството, че повече никога няма да заспя!

Кенджи ме изгледа внимателно и после каза кратко:

— Всичко ще премине.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да го убия. Хвърлих се към него и така, както бях, полюлявайки вързаните си ръце в опит да го сграбча. Сварих го неподготвен и двамата политнахме, но както беше под мен, той се извъртя рязко, бърз като змия, и ме притисна към земята. Ако в началото разгневеният бях аз, сега беше негов ред. Бях го виждал и по-рано да ми се ядосва, но сега беше бесен. Удари ме два пъти в лицето, но с истински удари, от които зъбите ми изтракаха и ми се зави свят.

— Откажи се! — изкрещя той. — Ако трябва, ще те принудя с бой да го сториш. Това ли искаш?

— Да! — изкрещях в отговор. — Давай, убий ме! Само така можеш да ме задържиш тук!

Извих гръбнак и се претърколих встрани, освобождавайки се от тежестта му, като се опитвах да ритам и да хапя. Той ме удари отново, но аз му се изплъзнах и като го ругаех яростно, се нахвърлих отгоре му.

Чух отвън бързи стъпки; миг по-късно вратата се плъзна встрани и се отвори. В стаята се втурнаха момичето от Ямагата и един от младежите. Накрая тримата ме усмириха, но аз бях почти обезумял от ярост и им трябваше известно време, докато успеят отново да ми завържат краката. Кенджи кипеше от гняв. Момичето и младежът се взряха в мен, после — в него, после отново преместиха погледи върху мен.

— Учителю — рече момичето, — оставете го на нас. Ще го наблюдаваме известно време. Нужна ви е почивка — очевидно бяха изненадани и слисани, че бе загубил контрол.

Месеци наред бяхме живели заедно като учител и ученик. Почти всичко, което знаех, бях научил от него. Бях му се подчинявал безпрекословно, бях приемал безропотно натякванията му, сарказма му и суровите му наказания. Бях загърбил първоначалните си подозрения и бях започнал да му се доверявам. Сега всичко това бе унищожено и никога вече нямаше да се възстанови.

Той коленичи пред мен, сграбчи главата ми и ме принуди да го погледна в очите.

— Опитвам се да ти спася живота! — изкрещя той. — Можеш ли да го проумееш с тъпата си глава?

Аз го заплюх и се стегнах, за да посрещна следващия удар, но младежът го възпря.

— Вървете, учителю — подкани го той.

Кенджи ме пусна и се изправи.

— Какъв опърничав, луд характер си наследил от майка си? — попита той. Щом стигна до вратата, се обърна и нареди: — Наблюдавайте го непрестанно. И не го развързвайте!

След като излезе, ме връхлетя желание да пищя и да хлипам като малко дете в изблик на ярост. Сълзи на гняв и отчаяние опариха клепачите ми. Легнах на постелята с лице към стената.

Малко след това момичето излезе от стаята и се върна със студена вода и кърпа. Накара ме да седна и избърса лицето ми. Устната ми бе сцепена, усещах натъртвания около едното си око и на скулата. Нежността й ме накара да почувствам някакво съчувствие към мен, макар че тя не каза нищо.

Младежът само гледаше, без да отрони нито дума. По-късно момичето донесе чай и храна. Изпих чая, но отказах да ям.

— Къде ми е ножът?

— У нас е — отвърна тя.

— Нараних ли те?

— Не мен, а Кейко. И тя, и Акио са с разрези по ръцете, но нищо сериозно.

— Ще ми се да ви бях убил до един!

— Знам — отвърна тя. — Никой не може да каже, че не си се сражавал. Само че за противници имаше петима членове на Племето. Няма нищо срамно.

Онова, което изпитвах обаче, бе именно срам — всепоглъщащ срам, който сякаш бе почернил белите ми кости.

Дългият ден отмина потискащ и мъчително муден. Вечерната камбана на храма в края на улицата току-що бе ударила, когато Кейко дойде до вратата и прошепна нещо на пазачите ми. Чувах прекрасно думите й, макар че по силата на навика се престорих, че не съм. Някой бе дошъл да ме види, някой на име Кикута.

Минути по-късно в стаята влезе среден на ръст, възслаб мъж, следван от Кенджи. Двамата си приличаха — същата променяща се външност, благодарение на която можеха да изглеждат тъй невзрачни. Кожата на новодошлия бе по-тъмна, по-скоро подобна на моята по цвят. Косите му все още бяха черни, макар че вероятно наближаваше четирийсетте.