Лиан Хърн - Заговорът

— Така е — съгласи се той, — нито можем да обвиняваме който и да е мъж, че ти се възхищава — после подхвърли през рамо на Абе: — Ти беше прав. Изящна е — сякаш говореше за някакъв бездушен предмет на изкуството. — Вътре ли влизаше? Не ми позволявай да те задържам. Предполагам, че здравето ти е крехко.

— Владетелю Ийда — тя отново се поклони до земята и се оттегли на колене до края на беседката. Шизука й помогна да се изправи на крака и двете се отдалечиха.

Никоя от тях не проговори, докато не се озоваха в стаята си. Тогава Каеде прошепна:

— Той знае всичко.

— Не — възрази Шизука, взе гребена и се зае с косите й. — Не е сигурен. Няма никакви доказателства. Ти се справи отлично — и започна да масажира главата и слепоочията й. Част от напрежението взе да се разнася. Каеде се отпусна назад и се облегна на нея.

— Когато отида в Хаги, ще бъдеш ли пак с мен?

— Ако всичко това отмине, няма да имате нужда от мен — отвърна Шизука с усмивка.

— Мисля, че винаги ще се нуждая от теб — възрази Каеде. В гласа й прозвуча скрит копнеж. — Може пък да съм щастлива с владетеля Шигеру. Като не съм с Такео, щом той не обича…

— Шшш — възпря я Шизука и въздъхна, а пръстите й не спираха да се движат, да разтриват и да галят.

— Можехме да имаме деца — продължи Каеде с бавен и замечтан глас. — Сега вече нищо от това няма да се случи, но аз трябва да се правя, че се надявам.

— Намираме се на прага на война — прошепна Шизука. — Не знаем какво ще се случи през следващите няколко дни, какво остава за по-далечно бъдеще.

— Къде може да е сега господарят Такео? Ти знаеш ли?

— Ако все още е в столицата, значи е в някоя от тайните къщи на Племето. Но може вече да са го извели в провинцията.

— Ще го видя ли някога отново? — прошепна Каеде, без да очаква отговор, а и Шизука не й го даде. Пръстите й продължаваха да действат. Отвъд отворените врати градината блещукаше на жегата, а цикадите бяха по-усърдни от всякога.

Постепенно денят угасна и сенките взеха да се удължават.

Останах в безсъзнание само няколко мига. Когато се свестих, бях заобиколен от мрак и веднага предположих, че се намирам в колата. Вътре заедно с мен имаше най-малко още двама души. Единият — разпознах го по дишането — беше Кенджи, а другият — подсказа ми го парфюмът — бе едно от момичетата. Бяха ми хванали ръцете и ме държаха здраво.

Повдигаше ми се ужасно, като че ме бяха ударили по главата. Движението на колата само утежняваше положението.

— Ще повърна — рекох и Кенджи пусна едната ми ръка. Аз седнах и противното чувство стигна до гърлото ми. Тогава си дадох сметка, че момичето бе пуснало другата ми ръка. Тутакси забравих за повръщането в отчаяното си желание да избягам. Хвърлих се, обхванал глава с ръце, към закрепената на панти врата на колата.

Беше здраво залостена отвън. Усетих как си одрах ръката на един пирон. Кенджи и момичето ме сграбчиха и ме притиснаха на пода, а аз се замятах диво, съпротивявайки се. Някой отвън извика — рязко и гневно предупреждение. Кенджи ме изруга:

— Млъкни! Ако Тохан те открият сега, да знаеш, че си мъртъв!

Но аз бях като обезумял. В детството си често носех вкъщи диви животни — лисичета, невестулки, зайчета. Никога не успявах да ги опитомя. Единственото, което те искаха сляпо, необуздано и неразумно, бе да избягат. Сега си помислих за този неутолим порив. Нищо нямаше значение за мен освен това Шигеру да не си помисли, че съм го предал. Никога нямаше да остана с Племето. Нямаше да успеят да ме задържат.

— Накарай го да млъкне! — прошепна Кенджи на момичето, докато напразно се мъчеше да ме усмири. Под ръцете й отново усетих, че ми призля, и светът потъна в мрак.

Следващия път, когато дойдох на себе си, вече бях убеден, че съм мъртъв и се намирам в отвъдното. Нито виждах, нито чувах. Обгръщаха ме непрогледен мрак и пълна тишина. Чувството взе да се връща. Всичко ме болеше прекалено много, за да съм мъртъв. Гърлото ми бе като жива рана, едната ми ръка пулсираше, а китката на другата ме болеше там, където бе извита назад. Опитах се да седна, но бях вързан — с хлабави меки върви, наистина, но достатъчно здраво, за да ме държат в това положение. Извърнах глава и я разтърсих. На очите си имах превръзка, но най-лошото бе, че бях оглушал. След малко си дадох сметка, че ушите ми са запушени с нещо. Заля ме облекчение, че не бях загубил слуха си.

Усетих върху лицето си нечия ръка и се дръпнах рязко. Превръзката бе смъкната и видях коленичилия до мен Кенджи. До него гореше лампа и осветяваше лицето му. За миг си помислих си колко опасен е. Веднъж се бе заклел да ме закриля дори с цената на собствения си живот. Последното, което желаех сега, бе неговата закрила.