Лиан Хърн - Заговорът

Устните му се раздвижиха, явно говореше.

— Не чувам нищо — рекох, — извади тези тапи.

Той го стори и светът се завърна при мен. За кратко останах безмълвен, докато отново се установя в него. В далечината долавях шума на реката — значи все още бях в Инуяма. Къщата, в която се намирахме, бе потънала в тишина — всички спяха, с изключение на пазачите. Долових шепота им зад портата. Предположих, че е късно през нощта, и в този момент чух камбаната на далечен храм да бие полунощ.

Сега трябваше да съм вътре в замъка.

— Съжалявам, че ти причинихме болка — каза Кенджи. — Не биваше да се съпротивяваш толкова.

Усетих горчивата ярост, която всеки миг щеше отново да изригне в мен. Опитах се да я овладея.

— Къде съм?

— В една от къщите на Племето. След ден-два ще те изведем от столицата.

Спокойният му и делови глас ме вбеси още повече.

— Ти каза, че никога няма да го предадеш… тогава, в нощта на осиновяването ми. Помниш ли?

Кенджи въздъхна.

— И двамата говорихме за несъвместимите задължения. Шигеру знае, че преди всичко служа на Племето. Предупредих го още тогава, а и по-късно, че Племето ще те изиска и че рано или късно ще те вземе в редиците си.

— Но защо точно сега? — възкликнах горчиво. — Можехте да ме оставите още една нощ!

— Лично аз може би щях да ти дам този шанс. Но след инцидента в Ямагата нещата излязоха от контрол. Както и да е, сега щеше да си мъртъв и безполезен за когото и да било.

— Но преди това можеше и да съм убил Ийда — измърморих.

— Този евентуален резултат бе обсъден — каза Кенджи — и преценен като противоречащ на интересите на Племето.

— Предполагам, че повечето работите за него?

— Работим за онзи, който ни плаща най-добре. Харесваме стабилното общество. Откритата война значително затруднява действията ни. Управлението на Ийда е сурово, но стабилно. Устройва ни.

— Значи ти през цялото време си мамил Шигеру?

— Както и той мен, сигурен съм — Кенджи млъкна за около минута и после продължи: — Шигеру бе обречен от самото начало. Твърде много влиятелни хора искат да се отърват от него. Цяло чудо е, че е оцелял досега.

Заля ме студ.

— Той не бива да умре — прошепнах.

— Ийда със сигурност ще намери някакъв претекст да го убие — каза Кенджи меко. — Шигеру стана твърде опасен, за да му позволят да живее. Дори и без да се отчита фактът, че засегна Ийда лично чрез връзката си с владетелката Маруяма… Сетне и твоето осиновяване, и случилото се в Ямагата силно разтревожиха клана Тохан — лампата примига и взе да пуши. Кенджи добави тихо: — Бедата при Шигеру е, че хората го обичат.

— Не можем да го изоставим! Пусни ме да се върна при него!

— Решението не е мое — отвърна Кенджи. — А и да беше, сега не бих го допуснал. Ийда знае, че си от Скритите. Ще те предаде на Андо, както обеща. Несъмнено Шигеру ще умре като воин — бързо и с чест. А ти ще бъдеш изтезаван. Знаеш какво правят.

Замълчах. Болеше ме глава и все повече ме завладяваше непоносимо чувство за провал. Подобно на копие, всичко в мен бе насочено в една мишена. Сега ръката, която ме бе държала, бе отстранена и аз бях паднал на земята, излишен и непотребен.

— Примири се, Такео — добави Кенджи, вперил поглед в лицето ми. — Всичко свърши.

Кимнах бавно. Престорих се, че се съгласявам.

— Ужасно съм жаден.

— Ще приготвя чай. Ще ти помогне да заспиш. Искаш ли още нещо?

— Не. Можеш ли да ме отвържеш?

— Не и тази нощ.

Мислих над думите му, докато се унасях в сън и се събуждах, опитвайки се да намеря удобно положение за вързаните ми ръце и крака. Реших, че според Кенджи, отвържеха ли ме, можех да избягам, а след като учителят ми смяташе така, значи вероятно бе истина. Това бе единствената успокоителна мисъл, която ми хрумна, а и тя не ме утеши задълго.

На разсъмване заваля. Слушах как се пълнят водосточните улеи и как капят стрехите. После пропяха петлите и градът се събуди. Чух как слугите се разшетаха из къщата, усетих дима от запаленото в кухнята огнище. Вслушах се в гласовете и стъпките и ги преброих, след което мислено начертах план на къщата, определих разположението й на улицата и какво се намира от двете страни. Когато работата започна, по миризмите и звуците заключих, че вероятно съм скрит в пивоварна, в някоя от къщите на големите търговци, разположени в края на крепостния град. Помещението, в което се намирах, нямаше външни прозорци. Беше тясно като диря на змиорка и остана тъмно дълго след изгрев-слънце.

Сватбената церемония щеше да се състои вдругиден. Дали Шигеру щеше да оцелее дотогава? А ако го убиеха по-рано, какво щеше да стане с Каеде? Мислите ми бяха мъчителни. Как щеше да прекара следващите два дни Шигеру? Какво правеше сега? Какво си мислеше за мен? Възможността да повярва, че съм избягал по собствена воля, ме терзаеше неимоверно. Какво щеше да е мнението на хората на Отори? Сигурно щяха да ме презират.