Лиан Хърн - Заговорът

— Как се казваш? — попитах. Гласът ми прозвуча като грак, гърлото все още ме болеше.

— Юки.

— А той?

— Акио.

Значи него бях ранил, както ми бе обяснила тя.

— Какво ми направи онзи човек?

— Учителят Кикута? Просто те приспа. Това е нещо, което Кикута умеят.

Спомних си кучетата в Хаги. Нещо, което Кикута умеят…

— Кое време е? — попитах.

— Първата половина от часа на петела.

— Някакви новини?

— От владетеля Отори ли? Никакви — тя се приближи леко и прошепна: — Искаш ли да му отнеса съобщение?

Аз се втренчих в нея.

— Можеш ли?

— Работила съм като прислужница в къщата, където е отседнал, а също и в Ямагата — тя ме погледна многозначително. — Може да опитам да говоря с него довечера или утре сутринта.

— Кажи му, че не съм си тръгнал доброволно. Помоли го да ми прости… — беше твърде тежко, за да се опитам да го изразя с думи. Млъкнах. — Защо си готова да направиш това за мен?

Тя поклати глава, усмихна се и ми даде да разбера, че не бива да говорим повече. Акио се върна в стаята. Едната му ръка беше превързана и поведението му към мен бе хладно.

По-късно двамата ме отведоха до ваната, съблякоха ме и ми помогнаха да се потопя в горещата вода. Движех се като сакат, всяко мускулче ме болеше.

— Ето какво си причиняваш, когато обезумяваш от ярост — каза Юки. — Нямаш представа, колко можеш да си навредиш със собствената си сила.

— Затова трябва да се научиш да се владееш — добави Акио. — Иначе представляваш опасност както за другите, така и за самия себе си.

Когато ме върнаха обратно в стаята, той каза:

— Ти наруши всички правила на Племето с неподчинението си. Нека това ти бъде за наказание.

Дадох си сметка, че чувството му към мен не бе просто неприязън, задето съм го ранил — той не ме харесваше, а освен това ревнуваше, което обаче по никакъв начин не ме вълнуваше. Главата ми се пръскаше и макар че яростта бе отшумяла, мястото й бе заето от тежка мъка.

Моите пазачи, изглежда, приеха, че е постигнато известно примирие, и ме оставиха отвързан. Не бях в състояние да отида където и да било. Едва можех да ходя, какво остава да изскачам от високи прозорци и да се катеря по покриви. Хапнах малко, за първи път от два дни. Юки и Акио си тръгнаха и на тяхно място пристигнаха Кейко и другият младеж, който се казваше Йошинори. Ръцете на Кейко също бяха превързани. И двамата изглеждаха враждебни към мен, също като Акио. Не си разменихме нито дума.

Мислех за Шигеру и се молех Юки да успее да разговаря с него. После изведнъж се улових, че се моля по начина на Скритите, думите сами излизаха от устата ми. В края на краищата бях ги поел с майчиното мляко. Шепнех си ги подобно на уплашено дете и вероятно ми бяха донесли успокоение, защото след известно време отново потънах в дълбок сън.

Сънят ме освежи. Когато се събудих, беше утро. Тялото ми се бе пооправило и вече можех да се движа, без да изпитвам болка. Юки се бе върнала и когато видя, че съм буден, прати Акио да свърши нещо. Тя изглеждаше по-възрастна и явно разполагаше с известна власт над останалите. Веднага ми каза онова, което копнеех да чуя.

— Снощи ходих в къщата, където е настанен владетелят Отори, и успях да говоря с него. Той посрещна с огромно облекчение вестта, че си невредим. Най-много се е страхувал да не би Тохан да са те пленили или убили. Вчера ти е написал писмо с отчаяната надежда, че въпреки всичко някой ден може да го получиш.

— Носиш ли го?

Тя кимна.

— Даде ми и нещо друго за теб. Скрих го в шкафа.

Тя плъзна вратата на стенния шкаф, където държаха спалното бельо, и изпод купчина топли завивки извади дълъг вързоп. Познах плата, беше стара пътна роба на Шигеру — може би същата, която бе носил, когато ми бе спасил живота в Мино. Юки ми я подаде и аз я притиснах до лицето си. Усетих нещо твърдо, увито в нея. Веднага разбрах какво е. Развих робата и извадих Джато.

Помислих си, че ще умра от мъка. От очите ми рукнаха сълзи — не бях в състояние да ги спра.

Юки каза нежно:

— За сватбата трябва да отидат в крепостта невъоръжени. Той не искаше мечът да се загуби, ако не се върне…

— Няма да се върне — рекох, а сълзите ми течаха като река.

Юки взе меча от ръцете ми, уви го отново и го прибра в шкафа.

— Защо направи това за мен? Нали по този начин проявяваш неподчинение към Племето?

— Аз съм от Ямагата — отвърна тя. — Бях там, когато убиха Такеши. Семейството, което загина с него… израснах с тяхната дъщеря. Ти видя какво е в Ямагата, колко обичат Шигеру. И аз съм сред тези хора. Смятам, че Кенджи… учителят Муто е проявил несправедливост към двама ви — долових нотка на предизвикателство в гласа й, който прозвуча като на възмутено… дете. Нямах желание да й задавам повече въпроси. Изпитвах неимоверна признателност за онова, което бе сторила за мен.