Лиан Хърн - Заговорът

Той се спря, гледа ме няколко мига, после прекоси стаята, коленичи до мен и също като Кенджи при запознанството ни, хвана ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре.

— Защо е вързан? — попита гостът. Гласът му бе също тъй невзрачен, макар че интонацията бе на северняк.

— Опитва се да избяга, учителю — обясни момичето. — Сега е по-спокоен, но доскоро бе като обезумял.

— Защо искаш да избягаш? — попита ме той. — Най-накрая си при своите.

— Мястото ми не е сред вас — отвърнах. — Преди изобщо да бях чувал за Племето, дадох клетва за вярност на владетеля Отори. Официално съм осиновен от неговия клан.

— Хм — изсумтя той. — Отори те наричат Такео, както разбрах. Как ти е истинското име?

Не отговорих.

— Отгледан е сред Скритите — намеси се тихо Кенджи. — Рожденото му име е Томасу.

Кикута изсъска през зъби.

— По-добре да го забравим. Засега Такео ще свърши работа, макар че никога не е било име на Племето. Знаеш ли кой съм?

— Не — отвърнах, макар че се досещах.

— Не, учителю — прошепна укорително младият пазач, без да може да се сдържи.

Кикута се усмихна.

— Не си ли го учил на обноски, Кенджи?

— Вежливостта е за тези, които я заслужават — рекох.

— Ще разбереш, че аз наистина я заслужавам. Защото съм главата на твоето семейство, Кикута Котаро, първи братовчед на баща ти.

— Никога не съм виждал баща си и не съм използвал името му.

— Но си белязан с чертите му, с остротата на слуха, с уменията на художник, с всички останали дарби, които знаем, че притежаваш в изобилие, както и с линията на дланите ти. Това са неща, които не можеш да отречеш.

Някъде отдалеч долетя слаб звук — похлопване на входната врата на дюкяна отдолу. Чух как някой плъзна вратата встрани; последва маловажен разговор за вино. Кикута също бе извърнал леко глава. Почувствах нещо — почвах да го разпознавам.

— Всичко ли чувате?

— Не колкото теб. С възрастта слухът отслабва. Но почти всичко.

— В Тераяма младият мъж… монахът каза: „Като куче“ — в гласа ми се прокрадна горчива нотка: — „Полезен за господарите“, така ми рече. Затова ли ме отвлякохте, за да ви бъда полезен?

— Въпросът не е в това, че си полезен — отвърна ми той. — Ти си родом от Племето. Затова мястото ти е тук. И да нямаше никакви таланти, пак щеше да си един от нас; ако пък притежаваше всичките дарби на света, но без да си родом от Племето, никога не би могъл да станеш един от нас и тогава не бихме проявявали интерес към теб. Това е! Баща ти беше Кикута, ти също си Кикута.

— И нямам никакъв избор?

Той се усмихна отново.

— Имаш избор точно толкова, колкото си избрал да притежаваш остър слух.

По някакъв начин този човек ми действаше успокояващо, тъй както аз бях успокоявал конете, проумявайки природата им. Не бях срещал никого до този момент, който да знае какво е да си Кикута. Усещах, че това ме привличаше.

— Да предположим, че го приема — какво ще правите с мен?

— Ще те пратим някъде на безопасно място, в друга провинция, далеч от Тохан, докато завършиш обучението си.

— Не желая повече да се обучавам. Дотук бях с учителите!

— Муто Кенджи бе изпратен в Хаги заради дългогодишното му приятелство с Шигеру. Той те е научил на много неща, но Кикута трябва да се обучават от Кикута.

Аз вече не слушах.

— Приятелство? Та той го измами и предаде!

Кикута сниши глас.

— Ти имаш големи умения, Такео, и никой не подлага на съмнение смелостта ти или сърцето ти. Само главата ти трябва да бъде сложена в ред. Необходимо е да се научиш да владееш емоциите си.

— За да мога да предавам стари приятели също тъй лесно, както Муто Кенджи? — краткият миг на спокойствие бе отминал. Усещах как яростта отново изригва в мен. Исках да й се отдам, защото единствено яростта заглушаваше срама. Двамата младежи пристъпиха напред, готови да ме усмирят, но Кикута им махна да не се намесват. После хвана вързаните ми ръце и ги стисна.

— Погледни ме — нареди той.

Сякаш против волята ми очите ми срещнаха неговите. Чувствах как се давя във водовъртежа на емоциите си, единствено погледът му ме държеше на повърхността. Постепенно яростта утихна и отстъпи място на неимоверно изтощение. Не можех да се съпротивявам на съня, който се носеше към мен като облаците над планината. Кикута задържа погледа ми, докато очите ми се затвориха и мъглата ме погълна.

Когато се събудих, беше ден; слънчевите лъчи падаха косо в помещението, съседно на тайното, и хвърляха приглушени оранжеви отблясъци върху мястото, където лежах. Не можех да повярвам, че отново е следобед — значи бях спал близо цял ден. Момичето седеше на пода на известно разстояние от мен. Осъзнах, че вратата току-що се бе затворила — бях се събудил от звука. Другият пазач вероятно току-що бе излязъл.