Лиан Хърн - Заговорът

Отидох до водохранилището и си наплисках лицето и ръцете. После с чувството, че вътре съм като в капан и се задушавам, прекосих двора към главната порта на постройката и излязох на улицата.

Кенджи стоеше на отсрещната страна на пътя и разговаряше с младеж, облечен в типичните за вестоносец дрехи за тичане. Преди да успея да доловя за какво си говореха, той ме забеляза, тупна младежа по рамото и се сбогува с него. После прекоси улицата и дойде при мен, придобивайки хрисимия вид на моя възрастен учител. Но не пожела да ме погледне в очите, а и миг преди да ме забележи, усетих в него истинския Муто Кенджи също както веднъж по-рано — мъжа под всички тези прикрития, безпощаден като Джато.

Те продължиха да играят го до късно през нощта. Не можех да понеса да гледам бавното унищожение на белия играч, но не можех и да заспя. Съзнанието ми бе изпълнено с онова, което ми предстоеше, и изтерзано от подозрения към Кенджи. На следващото утро той излезе рано; в негово отсъствие пристигна Шизука, която донесе сватбени дарове от владетелката Маруяма. Между тях бяха скрити два малки свитъка. Единият бе писмо, което Шизука подаде на владетеля Шигеру.

Той го прочете с непроницаемо, набраздено от умора лице. Не ни каза какво пишеше в него, а го сгъна и го скри в ръкава на робата си. После взе другия свитък и след като му хвърли един поглед, ми го подаде. Думите бяха с таен смисъл, но след малко успях да го разгадая. Това бе описание на вътрешността на резиденцията, в което се указваше точно къде се намира спалнята на Ийда.

— По-добре да ги изгорим, господарю Отори — прошепна Шизука.

— Ще го сторя. Други новини?

— Може ли да се приближа? — попита тя и му каза нещо на ухото тъй тихо, че само той и аз я чухме. — Араи печели все повече поддръжници в югозападната част и се придвижва насам. Вече е победил Ногучи и се намира съвсем близо до Инуяма.

— Ийда известен ли е за това?

— И да не е, скоро ще бъде. Той има повече шпиони от нас.

— А Тераяма? Има ли вести от там?

— Те са уверени, че могат да превземат Ямагата без бой, след като Ийда…

Шигеру вдигна ръка, но тя вече бе млъкнала.

— В такъв случай довечера — отсече той.

— Господарю Отори — поклони се Шизука.

— Госпожица Ширакава добре ли е? — попита той вече с нормален глас, отдалечавайки се от нея.

— Ще ми се да беше по-добре — отвърна тихо Шизука. — Нито яде, нито спи.

Сърцето ми бе спряло да бие за миг, когато Шигеру бе произнесъл „довечера“. После заби учестено, но ритмично, пращайки мощен поток от кръв във вените ми. Погледнах още веднъж плана в ръката си, запечатвайки посланието в съзнанието си. Мисълта за Каеде, за бледото й лице, за крехките кости на китките й, за черните й буйни коси отново забави ударите на сърцето ми. Станах и се отправих към вратата, за да скрия вълнението си.

— Дълбоко съжалявам за злото, което й причинявам — каза Шигеру.

— Тя се страхува, че ще ви навреди на вас… — отвърна Шизука и добави тихо: — Наред с всичките си други страхове. Трябва да се връщам при нея. Боя се да я оставям сама.

— Какво искаш да кажеш? — възкликнах, карайки и двамата да отправят поглед към мен.

Шизука се поколеба.

— Често говори за смъртта… — отвърна тя най-накрая.

Исках да й изпратя някакво съобщение. Исках да се втурна в замъка и да я измъкна от там… да я отведа някъде, където щяхме да бъдем в безопасност. Но знаех, че такова място нямаше и никога нямаше да има, докато всичко това не свършеше… Исках освен това да попитам Шизука за Кенджи — какво целеше, какви бяха намеренията на Племето, — но прислужниците внесоха обяда и повече нямаше възможност да разговаряме насаме, преди да си тръгне.

Докато ядяхме, обсъдихме накратко подробностите около следобедното посещение. После Шигеру писа писма, а аз изучавах скиците на замъка. Често усещах погледа му върху себе си, както и желанието му да ми каже още много неща, но не го стори. Седях тихо на пода вперил поглед навън в градината; постепенно дишането ми се забави и аз се оттеглих в онази тъмна и безмълвна моя същност вътре в мен и я пуснах на воля, така че тя завладя всеки мой мускул, всяка моя фибра. Слухът ми сякаш бе по-остър от всякога. Чувах целия град, какофонията от живота на хора и животни, от радост, желание, болка и мъка. Копнеех за тишина, за освобождение от всичко това. Копнеех за настъпването на вечерта.

Кенджи се върна, без да каже къде е бил. Наблюдаваше мълчаливо, докато обличахме официалните роби с герба на клана Отори на гърба. Обади се само веднъж, за да изкаже предположението, че може би за мен е по-разумно да не ходя в замъка, но Шигеру изтъкна, че ако остана, това би изглеждало подозрително. Не добави, че е необходимо да видя замъка още веднъж. Аз от своя страна чувствах, че ми е нужно да видя Ийда отново. В съзнанието си пазех единствено образа на онази ужасяваща фигура, която бях зърнал в Мино преди година — черната броня, шлема с рогата, меча, който за малко не ми отне живота. Този образ на Ийда в мислите ми бе станал тъй могъщ и зловещ, че ако го видех на живо, без броня, вероятно щях да преживея истински шок.