Лиан Хърн - Заговорът

— Чувате ли този странен шум? — попитах невинно Кенджи.

Той се навъси:

— Какво ли може да е?

Нашият спътник се засмя.

— Това е славеевият под.

— Славеевият под ли? — възкликнахме ние в един глас.

— Под, който пее. Нищо и никой не може да мине по него, дори и котка, без подът да почне да чурулика като птичка.

— Звучи като някакво вълшебство — рекох аз.

— Нищо чудно — отвърна мъжът, изсмивайки се на доверчивостта ми. — Каквото и да е, под неговата закрила господарят спи по-добре през нощта.

— Невероятно! Бих искал да го видя! — възкликнах.

Все така усмихнат, васалът услужливо ни поведе покрай вътрешния двор към южната страна, където портата към градината стоеше отворена. Не беше висока, но имаше масивен заслон, а стъпалата през нея бяха разположени под остър ъгъл, така че да могат да бъдат отбранявани от един човек. Погледнахме през портата към постройката отвъд. Всички дървени капаци бяха отворени. Успях да видя солидния дървен под, покриващ цялата дължина на постройката.

Беше почти пладне. Върволица прислужници с подноси храна в ръце изуха сандалите си и стъпиха на пода. Заслушах се в песента му и сърцето ми сякаш спря. Спомних си как тичах тъй леко и безшумно по пода из къщата в Хаги. Този бе четири пъти по-голям, а песента му — несравнимо по-сложна. Нямаше да имам възможност да се упражня. Щях да разполагам с един-единствен шанс да го надхитря.

Не се задържах твърде много тук, за да не събудя подозрение, но все пак се опитах да запечатам всеки звук на пода. От време на време, сещайки си, че Каеде е някъде в тази постройка, напрягах слух да чуя гласа й. Накрая Кенджи ме сепна с думите:

— Хайде да тръгваме! Коремът ми е празен. Господарят Такео ще може да види пода и утре, когато дойде отново, съпровождайки владетеля Отори.

— Утре пак ли ще идваме в замъка?

— Утре следобед владетелят Отори ще направи официално посещение на владетеля Ийда — отвърна Кенджи. — Разбира се, че господарят Такео ще го придружава.

— Колко вълнуващо! — възкликнах за пореден път, но при мисълта за онова, което ми предстоеше, сърцето ми натежа като камък.

Когато се върнахме в къщата, където бяхме настанени, владетелят Шигеру разглеждаше сватбени роби. Бяха разгърнати на рогозките — пищни, разкошни, в ярки багри, с извезани по тях символи на сполука и дълголетие — сливови цветчета, бели жерави, костенурки.

— Чичовците ми са ги изпратили специално за венчавката — каза той. — Какво мислиш за благосклонността им, Такео?

— Безмерна е — отвърнах, отвратен от двуличието им.

— Коя според теб трябва да сложа? — той взе робата със сливовите цветчета и човекът, донесъл одеждите, му помогна да я облече.

— Тази е хубава — рече Кенджи. — Хайде сега да ядем.

Владетелят Шигеру обаче се забави за момент, прокара ръка по фината тъкан, възхищавайки се на нежната изящност на бродерията. Остана безмълвен, но ми се стори, че видях нещо в изражението му — съжаление може би за това, че сватбата никога няма да се състои, и вероятно, като си мисля сега, предчувствие за собствената си съдба.

— Ще нося тази — каза той, докато я събличаше и я подаваше на човека.

— Наистина много ви отива — измърмори другият. — Малко мъже притежават красотата на владетеля Отори…

Шигеру отвърна на думите му с характерната си сърдечна усмивка, но без да каже нищо, а по време на яденето не бе особено разговорлив. Всъщност на никого от нас не му се приказваше — бяхме твърде напрегнати, за да разговаряме за дреболии, и твърде бдителни за възможни шпиони, за да разговаряме за друго.

Аз бях уморен, но неспокоен. Следобедната жега ме принуди да си остана вътре. Макар че всички врати бяха широко отворени към градината, в стаите не влизаше и глътка свеж въздух. Дремех, опитвайки се да си спомня песента на славеевия под. Звуковете на градината, жуженето на насекомите, плисъкът на водопада ме заливаха, държаха ме наполовина буден и ме караха да си представям, че съм отново в къщата в Хаги.

Привечер заваля и стана малко по-хладно. Кенджи и Шигеру се бяха задълбочили в игра на го 8 8 Древна азиатска стратегическа игра, която се играе с бели и черни камъчета върху дъска с 19 пресичащи се линии, които маркират 361 пресечни точки. Целта е завземането на възможно най-голяма територия. — Бел.прев. , като черния играч бе Кенджи. Сигурно все пак съм заспал, защото се събудих от тихо чукане по вратата и чух една от прислужниците да уведомява Кенджи, че за него е пристигнал вестоносец. Той кимна, направи своя ход и стана, за да излезе от стаята. Шигеру го проследи с поглед, после се втренчи в дъската, все едно бе вглъбен в играта. Аз също станах и огледах разположението на фигурите. Много пъти бях гледал двамата да играят и неизменно Шигеру доказваше, че е по-силният играч, но този път със сигурност белите фигури се намираха в сериозна опасност.