Лиан Хърн - Заговорът

— Прие фамилията Отори — отвърна Шигеру. — Нарекохме го Такео.

Той не каза „на брат ми“, но аз усещах, че името Такеши виси във въздуха, сякаш призракът му витаеше в помещението.

Ийда изсумтя. Въпреки жегата атмосферата вътре стана по-хладна и заплашителна. Знаех, че Шигеру го е почувствал. Усетих как тялото му се напрегна, макар че лицето му все още бе усмихнато. Зад любезностите се криеха години на взаимна неприязън, породена от наследството от Яегахара, от ревността на Ийда, от скръбта на Шигеру и взаимната жажда за отмъщение.

Опитах се да се превъплътя в Такео — старателния художник, затворен и непохватен, втренчен смутено в пода.

— От колко време е с теб?

— Около година — отвърна Шигеру.

— Има известна фамилна прилика — каза Ийда. — Андо, не си ли съгласен?

Обърна се към един от васалите, коленичили встрани от нас. Мъжът вдигна глава и ме погледна. Очите ни се срещнаха и аз тутакси го познах. Видях удълженото вълче лице с високото бледо чело и дълбоко разположените очи. Дясната му страна не се виждаше, но не ми и трябваше, за да съм сигурен, че ръката му там я няма, отсечена от Джато в десницата на Отори Шигеру.

— Значителна прилика — отвърна мъжът, когото нарекоха Андо. — Помислих си го още първия път, когато видях младия господар — той млъкна за момент и после добави: — В Хаги.

Поклоних му се смирено.

— Простете, владетелю Андо, но мисля, че не съм имал удоволствието да ви бъда представен.

— Не, не сме се срещали — съгласи се той. — Аз просто те видях с владетеля Отори и си помислих колко много приличаш на… семейството.

— В края на краищата той е наш роднина — каза Шигеру, а в гласа му нямаше и капка притеснение от тази размяна на реплики в стил котка и мишка. Вече нямах никакво съмнение. Ийда и Андо знаеха кой съм. Знаеха, че ме е спасил Шигеру. Очаквах да дадат заповед за незабавното ни задържане или да наредят на стражите да ни убият още сега, както седяхме сред чаените принадлежности.

Шигеру помръдна съвсем леко и аз знаех, че ако се наложи, е готов да скочи на крака с меч в ръка. Но той нямаше току-така да хвърли на вятъра месеците на подготовка. Мълчанието ставаше все по-тягостно, напрежението в залата растеше.

Ийда изкриви устни в усмивка. Чувствах доволството, което изпитваше от създаденото положение. Засега не възнамеряваше да стига до убийство, смяташе да си поиграе с нас още малко. Нямаше къде да избягаме, бяхме толкова навътре в територията на Тохан, постоянно под наблюдение и само с двайсет наши воини. Не се съмнявах, че замисълът му е да премахне и двама ни, но първо щеше да се наслади на удоволствието, че държи в ръцете си отколешния си враг.

Той продължи разговора с подробностите около сватбата. Под привидната вежливост долавях презрение и ревност.

— Госпожица Ширакава е повереница на владетеля Ногучи, моя най-възрастен и най-доверен съюзник.

Не спомена нищо за поражението на Ногучи от Араи. Дали все още не бе научил за него, или смяташе, че ние не знаем?

— Владетелят Ийда ми оказва голяма чест — отвърна Шигеру.

— Е, беше крайно време да сключим мир с клана Отори — Ийда помълча известно време и после продължи: — Тя е красиво момиче, но се ползва с печална слава. Надявам се, че това не те тревожи.

Откъм васалите се долови едва забележимо раздвижване — не беше същински смях, просто отпускане на лицевите мускули в многозначителни усмивки.

— Смятам, че слуховете са неоправдани — отвърна Шигеру с безстрастен тон. — И докато съм тук в качеството си на гост на владетеля Ийда, не изпитвам ни най-малка тревога.

Усмивката на Ийда се стопи и той се навъси. Предположих, че изпитва разяждаща ревност. Вежливостта и себеуважението не би трябвало да му позволят да каже онова, което последва, но не се оказа така.

— И за теб се носят разни слухове — отсече той. Шигеру повдигна вежди, но остана безмълвен. — Дългогодишна връзка, таен брак — подхвана Ийда арогантно.

— Владетелят Ийда ме учудва — заяви Шигеру хладно. — Не съм толкова млад. Естествено е да съм познал много жени…

Ийда успя да се овладее и изсумтя в отговор, но очите му пламтяха от злоба. Бяхме отпратени с привидна любезност, като единствените думи на Ийда бяха:

— Очаквам с нетърпение да се видим след три дни на брачната церемония.

Когато се върнахме при хората си, те вече бяха изнервени и обзети от раздразнение, принудени по време на отсъствието ни да търпят подигравките и заплахите на Тохан. Никой от двама ни не проговори, докато яздехме надолу по улицата със стъпалата и преминавахме през първата порта. Аз бях погълнат от усилието да запомня колкото се може повече от заобикалящите ни подробности. В сърцето ми бушуваха неутолима омраза и ярост към Ийда. Щях да го убия като отмъщение за миналото, за наглото му поведение към господаря Отори… и защото не го ли сторех същата нощ, той щеше да убие и двама ни.