Лиан Хърн - Заговорът

Тръгнахме, съпровождани от двайсетина човека на Отори. Те останаха да чакат в първия вътрешен двор заедно с конете, а Шигеру и аз продължихме с Абе. Щом изухме сандалите си върху славеевия под, притаих дъх, заслушан в птичата песен под нозете си. Резиденцията бе обзаведена поразително в съвременен стил, рисунките бяха тъй изящни, че почти успяха да ме отвлекат от моята тъмна цел. Не бяха изпълнени с покой и сдържаност като картините на Сешу в Тераяма, а се кипреха позлатени и пищни, наситени с живот и мощ. В антрето, където се наложи да чакаме повече от половин час, вратите и преградите бяха изрисувани с жерави сред посипани със сняг върби. Шигеру изказа възхищението си и под язвителния поглед на Абе двамата подхванахме разговор за рисунки и художници.

— Според мен тези са много по-добри от Сешу — намеси се владетелят от клана Тохан. — Цветовете са по-богати и ярки…

Шигеру измърмори нещо, което не бе нито съгласие, нито възражение. Аз си замълчах. След малко пристигна възрастен мъж, поклони се до земята и каза на Абе:

— Владетелят Ийда е готов да приеме гостите си.

Ние станахме и отново стъпихме на славеевия под, следвайки Абе до главната зала. Тук владетелят Шигеру коленичи на входа и аз сторих същото. Абе ни махна да влизаме вътре, където двамата коленичихме отново, покланяйки се доземи. Зърнах Ийда Садаму, седнал в отсрещния край на залата върху издигнат подиум, а полите на робата му в кремаво и златно се бяха разстлали около него. В дясната си ръка държеше златно ветрило, а на главата си имаше малка официална черна шапка. Бе по-дребен, отколкото си го спомнях, но не по-малко внушителен. Изглеждаше десетина години по-възрастен от Шигеру и с близо една глава по-нисък. Чертите му бяха съвсем обикновени освен изящно оформените му очи, които издаваха жестоката му интелигентност. Не беше красив мъж, но имаше силно и въздействащо присъствие.

В помещението имаше двайсетина васали, всички до един прострени на пода. Само Ийда и малкият паж от лявата му страна седяха с вдигнати глави. Настъпи продължително мълчание. Наближаваше часът на маймуната 9 9 От 15 до 17 часа. — Бел.прев. . Нямаше отворени врати и жегата бе непоносима. Под парфюмираните роби се чувстваше противният мирис на мъжка пот. С крайчеца на окото си виждах очертанията на тайните помещения и от тях чувах дишането на скритите стражи, както и лекото поскърцване, когато променяха положението си. Устата ми бе пресъхнала.

Накрая владетелят Ийда заговори:

— Добре сте дошли, владетелю Отори, по такъв щастлив повод — сватба, съюз! — гласът му бе груб и неискрен, от което изречените думи на вежливост прозвучаха нелепо.

Шигеру вдигна глава и седна, без да бърза. Отвърна със същата официалност, след което предаде поздрави от чичовците си и от целия клан Отори.

— Щастлив съм, че мога да бъда в услуга на две големи фамилии.

Това бе скрит намек за Ийда, целящ да му припомни, че двамата са от един ранг — и по рождение, и по кръв.

Ийда се усмихна подчертано безрадостно и отвърна:

— Да, между нас трябва да цари мир. Не искаме повторение на Яегахара.

Шигеру наклони глава.

— Миналото си е минало.

Аз все още бях на пода, но виждах лицето му в профил. Погледът му бе чист и прям, чертите му — спокойни и ведри. Никой не би предположил, че е нещо различно от онова, което изглеждаше — млад жених, признателен за благосклонността на един по-възрастен владетел.

Двамата разговаряха известно време, разменяйки си любезности. После им бе поднесен чай.

— Както разбрах, младежът е твой осиновен син — рече Ийда, докато им наливаха чая. — Може да пие с нас.

На това място трябваше да се надигна, макар че бих предпочел да не го правя. Поклоних се отново на Ийда и се примъкнах напред на колене, като се стараех пръстите ми да не треперят, докато поемах купичката. Чувствах погледа му върху себе си, но не смеех да срещна очите му, тъй че нямаше как да разбера дали е разпознал в мен момчето от Мино, което бе опърлило хълбока на коня му и го бе съборило на земята.

Огледах купичката за чай. Гланцът й бе в блестящо стоманеносиво, наситено с червени отблясъци. Никога не бях виждал такъв.

— Момчето е далечен братовчед на покойната ми майка — обясняваше господарят Шигеру. — Нейно бе желанието да го осиновим и да го приемем в семейството, тъй че след смъртта й аз изпълних волята й.

— Как се казва? — очите на Ийда не се откъсваха от лицето ми, докато шумно отпиваше от купичката си.