Лиан Хърн - Заговорът

На другата сутрин двамата с Кенджи отидохме с него и аз прилежно слушах и скицирах, докато първо Абе, а след като той се отегчи, един от васалите му ни развеждаха из крепостта. Ръката ми нахвърляше дървета, градини и изгледи, докато очите и мозъкът ми попиваха разположението на стаите и стълбите, разстоянието от главната порта до втората (наричаха я диамантената врата), от нея до вътрешния двор и от там до резиденцията. Реката минаваше по източната страна; и четирите страни бяха обезопасени с ров. Докато слушах и рисувах, отбелязвах разположението на стражите, видими и скрити, и ги броях.

Крепостта бе пълна с хора — конници и войници пешаци, ковачи, майстори на стрели и оръжия, коняри, готвачи, прислужници, слуги. Питах се къде ли отиват през нощта и дали изобщо някога тук настава покой.

Васалът бе по-приказлив от Абе, петимен да слави Ийда и наивно впечатлен от рисунките ми. Набързо му направих скица и му дадох свитъка. В онези дни не се правеха много портрети и той го държеше, все едно бе вълшебен талисман. След това ни показа повече, отколкото трябваше, включително тайните помещения, където винаги стояли пазачи, фалшивите прозорци на наблюдателниците и пътя, по който патрулите през нощта правели своя обход.

Кенджи почти не говореше, само от време на време критикуваше рисуването ми и коригираше някой и друг мой щрих. Питах се дали планираше да дойде с мен, когато щях да вляза в крепостта през нощта. В един момент си мислех, че няма да се справя без неговата помощ, а в следващия бях убеден, че искам да бъда сам.

Накрая стигнахме до централната кула. Въведоха ни вътре, запознаха ни с капитана на стражите и ни позволиха да се покатерим по стръмните дървени стъпала до най-горния етаж. Масивните колони, поддържащи главната кула, бяха високи най-малко двайсет метра. Представих си ги като дървета в гората, колко огромна би била короната им, колко гъста и тъмна сянката им. Напречните греди все още пазеха извивките, с които бяха израсли, сякаш копнееха да отскочат нагоре и отново да се превърнат в живи дървета. Почувствах силата на крепостта, сякаш имаше собствено съзнание, което бе насочила срещу мен.

Под любопитните погледи на стражите успяхме да огледаме целия град. На север се издигаха планините, които бях прехвърлил с Шигеру, а отвъд тях бе равнината Яегахара. На югоизток се намираше родното ми място Мино. Въздухът бе мъглив и неподвижен, не се долавяше никакъв ветрец. Въпреки солидните каменни стени и хладната тъмна гора околовръст крепостта изнемогваше от жега и задух. Стражите носеха тежки и неудобни доспехи и лицата им лъщяха от пот.

Южните прозорци на главната кула гледаха към втора, по-ниска кула, която Ийда бе превърнал в своя резиденция. Бе построена над масивна защитна стена, която се издигаше почти от самия ров. Отвъд него от източната страна следваше ивица блатиста местност, широка към стотина метра, а после следваше реката, дълбока и мощна, придошла от бурите. Над защитната стена имаше ред малки прозорци, но всички врати на резиденцията бяха от западната страна. Елегантни полегати покриви минаваха над верандите и излизаха над малка градина, заобиколена от стените на втория вътрешен двор. Ако бяхме на земята, изобщо нямаше да имаме видимост, но от тук имахме възможност да надникнем в нея подобно орли.

На противоположната страна — в северозападния вътрешен двор, се намираха кухните и други помощни помещения.

Очите ми не преставаха да шарят наоколо. Западната страна бе тъй красива, почти блага; източната бе брутална в своята суровост и сила, а това внушение се усилваше от железните пръстени, вградени в стената под прозорците за наблюдение. Както ни обясниха стражите, предназначението им било да бесят на тях враговете на Ийда, а страданията на жертвите усилвали задоволството му от притежаваната власт и величие.

Докато слизахме по стъпалата, чух стражите да ни се присмиват, да пускат шегите, които, както вече знаех, Тохан винаги си правели на гърба на Отори — че предпочитали в леглото момчета вместо момичета, добрата храна вместо добрата битка, че силата им се била стопила заради пристрастяването им към горещите извори, в които винаги пикаели. Грубият им смях ни застигна. Смутен, спътникът ни измърмори под нос някакви извинения.

Уверявайки го, че не сме се засегнали, за момент застанах на входа към вътрешния двор, привидно очарован от красотата на петуниите, плъзнали по каменната стена на кухните. Чувах всички обичайни за тези помещения звуци — съскането на вряща вода, тракането на стоманени ножове, ритмичното потропване от месенето на оризови питки, виковете на готвачите и бъбренето на слугините. Но на фона на всичко това от другата страна, отвъд зидовете на градината, до слуха ми достигна още нещо. След миг осъзнах какво е — стъпките на хората, които идваха и си отиваха по славеевия под на Ийда.