Лиан Хърн - Заговорът

Вдигнаха ни рано сутринта и малко след зазоряване вече бяхме на път. Нямаше и помен от ведрината на предишния ден; въздухът бе тежък и лепкав. През нощта се бяха появили облаци, вещаещи дъжд.

На хората им бе забранено да се събират на улиците, а Тохан налагаха забраните със сила и меч, бяха посекли един събирач на нечистотии, който бе дръзнал да спре и да се втренчи в нашето шествие; бяха пребили до смърт и някаква старица, която не бе успяла да се отдръпне от пътя навреме.

Беше достатъчно злокобно, че пътуваме на третия ден от празника на мъртвите, а и проявите на жестокост и ненужните кръвопролития изглеждаха като допълнителна зла поличба за пътуването ни.

Дамите бяха в паланкини, тъй че видях Каеде едва когато спряхме за обяд. Не разговарях с нея, но се стъписах от вида й. Беше ужасно бледа, кожата й изглеждаше прозрачна, а очите й бяха обкръжени от тъмни сенки. Сърцето ми се сви. Колкото по-крехка и уязвима ставаше, толкова повече се засилваше безнадеждната ми любов към нея.

Разтревожен от бледността й, Шигеру попита Шизука за състоянието й. Тя отвърна, че тръскането на паланкина не понасяло на Каеде, нищо повече, но за миг смигна към мен и тутакси разбрах посланието й.

Представлявахме мълчалива група, всеки от нас вглъбен в собствените си мисли. Мъжете бяха напрегнати и раздразнителни. Жегата бе тягостна. Само Шигеру изглеждаше спокоен и разговаряше непринудено и безгрижно, все едно наистина щеше да отпразнува отдавна жадувана сватба. Знаех, че Тохан го презират за това, но за мен поведението му бе една от най-ярките прояви на смелост, които бях виждал.

С придвижването на изток нанесените от бурите поражения намаляваха. Колкото повече приближавахме към столицата, пътищата ставаха все по-хубави и всеки следващ ден изминавахме повече километри. Следобед на петия ден пристигнахме в Инуяма.

Ийда бе направил този източен град своя столица след успеха си при Яегахара и тогава бе започнал изграждането на солидна крепост. Тя се открояваше над града със своите черни стени и бели бойници, с покривите си, които изглеждаха като увесени в небето платна. Докато яздехме към нея, се улових, че изучавам укрепленията, преценявам височината на портите и стените, търся опорни точки за краката и си повтарям: „Тук ще стана невидим, тук ще имам нужда от куки…“ Не си представях, че градът ще е тъй огромен, че ще има толкова воини на стража в крепостта и около нея.

Абе дръпна юздите на коня си и изостана, за да се изравни с мен. Бях станал любим обект за упражняване на грубиянския му хумор.

— Ето как изглежда силата, момче. Добиваш я, като си воин. В сравнение с нея твоята работа с четката си е доста хилава, а?

Нямаше значение, какво мислеше Абе за мен, стига никога да не заподозреше истината.

— Това е най-невероятното място, което съм виждал, владетелю Абе! Толкова ми се иска да го изуча отблизо, да се запозная с архитектурата му, с произведенията на изкуството в него…

— Е, сигурно може да се уреди — отвърна той, готов да се изявява като покровител, след като се бе прибрал невредим в своя град.

— Името на Сешу и досега е живо в съзнанието ни — отбелязах аз, — докато воините от неговата епоха отдавна са забравени.

Той се изсмя пренебрежително.

— Само че ти не си Сешу, нали?

Лицето му пламна от презрение, но аз хрисимо се съгласих с него. Явно не знаеше нищо за мен и това бе единственото ми успокоение.

Съпроводиха ни до определената за нас къща непосредствено до крепостния ров. Беше просторна и красива. На външен вид всичко говореше, че Ийда държи на този брак и на съюза с Отори. Безспорно вниманието и почестите, с които бе удостоен Шигеру, бяха безупречни. Дамите бяха отведени в самата крепост, където щяха да отседнат в личната резиденция на Ийда при жените от неговото семейство. Там живееше и дъщерята на владетелката Маруяма.

Не видях лицето на Каеде, но докато я отнасяха в паланкина, тя за миг показа ръка през завеската. Стискаше свитъка, който й бях дал — рисунката на моята малка планинска птичка, за която бе казала, че й навява мисли за свободата.

Започваше да ръми, лекият вечерен дъжд замъгляваше очертанията на крепостта и блестеше върху керемидите и каменната настилка. Ритмично размахвайки крила, над нас прелетяха две гъски. Скоро изчезнаха от погледа ми, но аз продължавах да чувам тъжните им вопли.

По-късно в къщата пристигна Абе, носейки сватбени дарове и прочувствени слова за добре дошли от владетеля Ийда. Аз му напомних за обещанието да ми покаже крепостта и не го оставих на мира, понасяйки безропотно заядливите му шеги, докато накрая той се съгласи да го уреди за следващия ден.