Лиан Хърн - Заговорът

Когато поехме обратно към къщата, гаснещият слънчев диск вече захождаше. Вътре ни очакваше Кенджи. В помещението се долавяше лек мирис на изгоряло. В наше отсъствие бе унищожил съобщенията от владетелката Маруяма. Сега ни погледна изпитателно и попита:

— Разпознаха ли Такео?

Шигеру събличаше официалната роба.

— Имам нужда от вана — рече той и се усмихна, сякаш започваше да се разтоварва от железния самоконтрол, който си бе наложил. — Можем ли да говорим свободно, Такео?

Откъм кухнята долитаха шумовете, които съпровождаха приготвянето на вечерята. От време на време по пътеката преминаваха стъпки, но градината беше пуста. Чувах стражите при главната порта. Чух и как едно от момичетата им отнесе купички с ориз и супа.

— Ако шепнем.

— Трябва да говорим бързо. Приближи се, Кенджи. Да, разпознаха го. Ийда е изпълнен с подозрения и страхове. Ще удари всеки миг.

Кенджи каза:

— Ще го отведа незабавно. Мога да го скрия в града.

— Не! — отсякох. — Тази нощ отивам в крепостта.

— Това е единственият ни шанс — прошепна Шигеру. — Трябва първи да нанесем удар.

Кенджи ни изгледа и въздъхна дълбоко.

— Тогава ще дойда с теб.

— Ти винаги си ми бил добър приятел — каза тихо Шигеру. — Не е необходимо да си рискуваш живота.

— Не за теб, Шигеру, а за да държа под око Такео — отвърна Кенджи. На мен каза: — По-добре погледни още веднъж стените и рова преди полицейския час. Ще дойда с теб. Вземи си материалите за рисуване. Ще има интересна игра на светлината върху водната повърхност.

Взех си нещата и двамата тръгнахме. Но на вратата, точно преди да прекрачи прага, Кенджи ме изненада, като се обърна отново към Шигеру и му се поклони дълбоко.

— Господарю Отори — рече той. Помислих, че е ирония; чак по-късно разбрах, че е било сбогуване.

Аз самият не направих нищо повече от обичайния поклон и Шигеру го оцени. Вечерната светлина от градината падаше зад гърба му и не можех да видя лицето му.

Облаците се бяха сгъстили. Беше влажно, но без дъжд, малко по-хладно, откакто слънцето бе залязло, но все още тежко и душно. Улиците бяха изпълнени с хора, които се възползваха от времето между залеза и полицейския час. Постоянно се блъскаха в мен, което ме изпълваше с тревога и напрежение. Навсякъде ми се привиждаха шпиони и убийци. Срещата с Ийда ме бе обезкуражила, превръщайки ме отново в Томасу — ужасеното момче, което бе побягнало от опожареното Мино. Наистина ли смятах, че мога да се покатеря в замъка Инуяма и да убия могъщия владетел, когото бях видял току-що и който знаеше, че съм един от Скритите — единственият от моето село, който преди година бе успял да му се изплъзне? Можех да се правя на господаря Отори Такео или на Кикута — един от Племето, — но истината бе, че не бях никой от двамата. Бях един от Скритите, един от преследваните.

Поехме на запад покрай южната страна на крепостта. Мракът все повече се сгъстяваше и аз бях благодарен, че няма да има нито луна, нито звезди. При крепостната порта пламтяха факли, а магазините бяха осветени от свещи или лампи. Носеше се мирис на сусам и соя, на оризово вино и печена риба. Въпреки всичко изпитах глад. Помислих си да спра и да си купя нещо, но Кенджи предложи да продължим още малко. Улицата стана по-тъмна и пуста. Чух някаква количка да трополи по каменната настилка и после — звуците на флейта. Почувствах присъствието на нещо неизразимо зловещо. Косите на врата ми настръхнаха в знак на предупреждение.

— Да се връщаме — рекох и в този миг от една странична уличка пред нас изникна малко шествие. Помислих, че са някакви улични артисти. Възрастен мъж буташе количка с украшения и картини. Едно момиче свиреше на флейта, но когато ни видя, я изпусна. От сенките се появиха двама младежи с пумпали в ръце. В здрача всички те изглеждаха загадъчно, сякаш бяха призраци. Аз спрях. Кенджи спря зад гърба ми. Друго момиче пристъпи към нас и каза:

— Елате да видите, господарю.

Гласът й ми беше познат, но ми трябваха миг-два, докато си спомня коя е. После отскочих назад, избягвайки Кенджи и оставяйки второто си аз до колата. Това бе момичето от странноприемницата в Ямагата, онова, за което Кенджи бе казал: „Тя е една от нас.“

За моя изненада единият от младежите ме последва, без да обръща внимание на фалшивия образ. Аз станах невидим, но той се досети къде съм. Тогава проумях. Това бяха членове на Племето, дошли да ме приберат, както бе казал Кенджи. Явно е знаел. Паднах на земята, претърколих се, плъзнах се под колата, но моят учител бе от другата страна. Опитах се да захапя ръката му, но с другата той сграбчи челюстта ми и я извъртя встрани. Аз го сритах, но той хвана крака ми, опитах се да се изплъзна между пръстите му, но всички трикове, които знаех, ми бяха преподавани от него.