Лиан Хърн - Заговорът

Непознатият бе облечен в избелели сиво-синкави дрехи и на пръв поглед не носеше оръжие. Не приличаше на работник, нито като търговец или воин. Не можех да го определя по никакъв начин, но някакво вътрешно чувство ме предупреди, че е много опасен.

В същото време в него имаше нещо, което ме очарова. Не можех да отмина, все едно не съм го видял. Но останах на отсрещната страна на улицата и вече преценявах разстоянието до портата, стражите и кучетата.

Той ми кимна с усмивка, в която се четеше почти одобрение.

— Добър ден, млади господарю! — извика с глас, в който звучеше скрит присмех. — Прав си да не ми се доверяваш. Чувам колко си умен. Само че аз никога няма да ти причиня зло, давам ти думата си — усещах, че речта му е хлъзгава и подвеждаща също като външността му, и знаех, че не трябва да се осланям на обещанието му. — Искам да говоря с теб — добави той, — както и с Шигеру.

Учудих се, че говори за господаря по този начин, все едно са си близки.

— Какво имате да ми кажете?

— Не мога да ти крещя от тук — отвърна той през смях. — Върви с мен до портата и ще ти обясня.

— Можете да стигнете до вратите от онази страна на улицата, а аз — от тази — рекох, наблюдавайки как ръцете му трепват в първо движение към скрито оръжие. — После ще говоря с господаря Отори и той ще реши дали да се срещне с вас.

Мъжът се усмихна на себе си и сви рамене, след което двамата се отправихме към портата поотделно — той така спокойно, все едно си правеше вечерната разходка, а аз напрегнат като котка преди буря. Докато стигнахме до вратата, където пазачите ни поздравиха, той сякаш бе остарял и посърнал. Имаше вид на толкова безобиден старец, че аз почти изпитах срам от недоверието си.

— Загазил си, Такео — каза ми единият от мъжете. — Учителят Ичиро те издирва от час!

— Хей, дядо — викна другият към възрастния човек. — Какво искаш? Купичка фиде или нещо друго?

Наистина старецът имаше вид на човек, който се нуждаеше от солидна храна. Чакаше смирено, без да продума, пред прага на портата.

— Откъде го доведе, Такео? Твърде си мекушав, това ти е проблемът! Кажи му да си върви!

— Обещах, че ще съобщя на господаря за него, и ще го сторя — рекох. — А вие наблюдавайте всяко негово движение и каквото и да правите, не го пускайте в градината — обърнах се към непознатия, за да му кажа „Чакайте тук“, и за миг долових нещо от него. Той бе опасен, нямаше съмнение, но сякаш нарочно ми позволяваше да видя някаква негова страна, която бе скрита за другите. Запитах се дали изобщо да го оставям насаме с пазачите. Все пак те бяха двама, при това въоръжени до зъби. Би трябвало да могат да се справят с един старец!

Втурнах се през градината, изух бързешком сандалите си и взех стълбите на два скока. Господарят Шигеру седеше в стаята на горния етаж вперил поглед навън, някъде отвъд градината.

— Такео — рече, — мислех си, че една чайна точно над градината би била великолепна.

— Господарю — започнах, но после се вцепених от съзнанието за неясно присъствие в градината под нас. Първо помислих, че е чаплата — силуетът бе тъй неподвижен и сив, но после видях, че е мъжът, когото бях оставил при портата.

— Какво? — попита владетелят Шигеру, съзрял изражението ми.

Бях скован от ужас, че опитът за убийство ще се повтори.

— В градината има непознат — извиках. — Внимавайте! — следващият ми страх бе за пазачите. Втурнах се надолу по стълбите и вън от къщата. Сърцето ми блъскаше в гърдите, когато стигнах до портата. Кучетата бяха добре. Размърдаха се, щом ме чуха, и размахаха опашки. Извиках и пазачите излязоха от стражницата недоумяващи.

— Какво има, Такео?

— Пуснали сте го вътре! — възкликнах гневно. — Старецът, той е там, в градината!

— Не, ето го отвън на улицата, където го остави.

Проследих с поглед жеста на пазача и за момент също се заблудих. Наистина го видях да си седи в сянката на керемидения покрив смирен, търпелив, безобиден. После зрението ми се проясни. Улицата бе празна.

— Глупаци! — избухнах. — Не ви ли казах, че е опасен? Не ви ли предупредих на никаква цена да не го пускате вътре? Какви безполезни идиоти сте, а се наричате стражи на клана Отори? Отивайте си обратно на село да си вардите кокошките и дано лисиците ви ги изядат до една! — те ме зяпнаха сащисани. Мисля, че никой в къщата не ме беше чувал да изричам толкова думи наведнъж. Гневът ми се разпали още повече, защото се чувствах отговорен за тях. Но те бяха длъжни да ми се подчиняват. Можех да ги закрилям само ако изпълняваха заповедите ми. — Имате късмет, че сте живи! — рекох, извадих меча от ножницата, която висеше на пояса ми, и се втурнах обратно да открия натрапника.