Лиан Хърн - Заговорът

От време на време все още се опитвах да се моля по начина на Скритите и същата нощ отправих молитва да ми бъде показан пътят, по който трябваше да поема. Не можах да заспя. Въздухът бе тежък и неподвижен, луната — седмица след като се бе изпълнила — скрита зад гъсти валма от облаци. Нощните насекоми бяха шумни и неспокойни. Долавях шумоленето от крачката на малък гущер геко, докато бързешком прекосяваше тавана, за да лови насекоми. Ичиро и владетелят Шигеру спяха дълбоко, Ичиро даже хъркаше. Не ми се искаше да напускам къщата, която бях започнал да обичам толкова много, но, изглежда, за нея представлявах единствено извор на неприятности. Може би щеше да е по-добре за всички, ако просто изчезнех в нощта.

Без какъвто и да било действителен план, какво да правя и как да живея оттук насетне, аз взех да се питам дали не бих могъл да се измъкна от къщата незабелязано, без да разлая кучетата и да привлека вниманието на стражите. Тогава се заслушах внимателно за кучетата. Обикновено ги чувах да пролайват през нощта, но се бях научил да различавам лая им и в повечето случаи не му обръщах внимание. Съзнателно наострих слух, но не чух нищо. Тогава се опитах да доловя някакъв шум откъм стражите — стъпки по каменната настилка, издрънчаване на стомана, приглушен шепот. Нищо. Звуци, които трябваше да бъдат там, липсваха от познатата паяжина на нощта.

Вече бях нащрек, напрягайки слух да доловя нещо отвъд водата в градината. Потокът и реката бяха намалели — не бе валяло, откакто бе настъпило новолуние. Разнесе се почти недоловим шум, по-скоро трепет, между прозореца и земята. За момент си помислих, че земята е потръпнала, както често се случваше в Средната провинция. Последва нов трепет, после още един.

Някой се катереше нагоре по страничната стена на къщата.

Първият ми порив бе да извикам, но после хитростта взе превес. Викът ми би разбудил обитателите на къщата, но щеше да подплаши и натрапника. Станах от постелята, допълзях безшумно до господаря Шигеру и замрях отстрани. Нозете ми познаваха пода, знаеха всяко скръцване, което старата къща можеше да издаде. Коленичих до него и все едно никога не бях губил способността си да говоря, прошепнах в ухото му:

— Владетелю Отори, отвън има някой.

Той се събуди моментално, втренчи се в мен за миг, после се пресегна за меча и ножа си, които лежаха до него. Аз посочих безмълвно към прозореца. Едва доловимият трепет се почувства отново, просто съвсем леко преместване на тежест върху страничната стена на къщата.

Владетелят Шигеру ми подаде ножа и пристъпи към стената. Усмихна ми се и ми посочи да мина от другата страна на прозореца. Очаквахме натрапникът да се изкатери и да влезе.

Стъпка по стъпка той се покачи по стената, предпазливо и без да бърза, все едно разполагаше с всичкото време на света, уверен, че нищо не може да го издаде. Ние го чакахме със същото търпение, почти като момчета, играещи някаква игра в хамбара.

Само че краят нямаше нищо общо с игра. Той се спря на перваза, за да извади гаротата, която възнамеряваше да използва отгоре ни, и после пристъпи вътре. Владетелят Шигеру го хвана през гърлото. Хлъзгав като змиорка, натрапникът се заизвива обратно към прозореца. Аз скочих върху него, но преди да успея да кажа „нож“, камо ли да го използвам, и тримата паднахме в градината като кълбо от биещи се котки.

Нападателят се строполи първи в потока и си удари главата на един голям камък. Владетелят Шигеру се приземи на нозете си. Моето падане бе омекотено от един храст. Ударът ми изкара въздуха и аз изпуснах ножа. Започнах да ровя наоколо, за да го взема, но той вече не ми бе необходим. Нападателят изстена, опита се да се надигне, но се плъзна без сили обратно във водата. Тялото му препречи потока като бент. Водата пред него се надигна за момент, а после с отривист звук го заля и потече връз него. Владетелят Шигеру го измъкна от потока, зашлеви му няколко плесници, като същевременно крещеше:

— Кой? Кой ти плати? Откъде си?

Мъжът само изстена отново, а дъхът му излизаше на остри хрипове.

— Донеси фенер — нареди ми владетелят Шигеру. Аз си мислех, че всички в къщата вече са се събудили, но схватката се бе случила тъй бързо и безшумно, че те продължаваха да спят.

— Чийо! — извиках. — Донеси фенер, събуди мъжете!

— Кой е? — отвърна тя сънено, тъй като не познаваше гласа ми.

— Аз съм, Такео! Събуди се! Някой се опита да убие господаря Шигеру!

Сграбчих една свещ, която продължаваше да гори върху близкия свещник, и я отнесох обратно в градината.