Лиан Хърн - Заговорът

— Така е благодарение на вашите грижи — отвърна тя, използвайки учтивата фраза, макар че думите изгориха езика й като отрова. Тя усещаше ужасната си уязвимост — бе единствената жена, едва ли не още дете, сред толкова мъже — властни и брутални. Хвърли бърз поглед към господаря изпод сведените си ресници. Лицето му й се стори свадливо и своенравно, без сила или интелигентност и излъчваше злобата, която тя вече знаеше, че му е присъща.

— Тази сутрин имаше злощастен инцидент — заяви владетелят Ногучи. Тишината в стаята стана още по-напрегната. — Араи ми каза какво се е случило. Сега искам да чуя и твоя разказ.

Каеде докосна пода с глава; движенията й бяха бавни, но мислите й препускаха трескаво. В момента държеше Араи в ръцете си. Освен това владетелят Ногучи не го бе нарекъл капитан, както би трябвало. Не го бе назовал с титла, не му бе засвидетелствал уважение. Дали вече имаше подозрения относно верността му? Знаеше ли какво точно се бе случило? Може би някой от пазачите бе предал Араи? Ако го защитеше, нямаше ли просто да попадне в капана, заложен за двама им?

Араи бе единственият човек в замъка, който се бе отнасял с нея добре. Нямаше да го предаде сега. Тя вдигна глава и заговори със сведени очи, но с ясен и овладян глас.

— Отидох в помещението на пазачите на горния етаж, за да предам съобщение за Араи. Последвах го надолу по стълбите… Той трябваше да отиде в конюшните. Пазачът на вратата ме задържа за нещо, после ме сграбчи… — тя остави широкия ръкав да се свлече назад и да оголи ръката й. Следите от насилието вече почваха да личат: моравочервени отпечатъци от мъжки пръсти по бледата й кожа. — Аз извиках. Араи ме чу, върна се и ме спаси — тя се поклони отново в жест на запазено благоприличие. — Длъжница съм на него и на моя господар за закрилата — после застина, опряла глава в пода.

— Хм — изсумтя владетелят Ногучи. Последва ново тягостно мълчание. В следобедния пек жужаха насекоми. По челата на седящите неподвижно мъже заблестяха капки пот. Каеде долови тяхната остра животинска миризма и почувства как между гърдите й плъзва струйка пот. Даваше си ясна сметка за опасността, която я застрашаваше. Ако някой от стражите бе казал за забравения нож и за момичето, което бе дошло да го вземе и бе слязло надолу по стълбите с оръжието в ръка… Тя прогони тези мисли от съзнанието си, обзета от страх, че мъжете, които я гледаха така изпитателно, щяха да ги разчетат.

Накрая владетелят Ногучи заговори непринудено и даже дружелюбно:

— Как беше конят, Араи?

Капитанът вдигна глава, за да отвърне. Гласът му бе съвършено спокоен.

— Много млад, но с добър вид. С отлично потекло и лесен за дресиране.

Последва лека вълна от приглушен смях. Каеде почувства, че се смеят на нея, и страните й пламнаха.

— Имаш много таланти, Араи — рече Ногучи. — Съжалявам, че трябва да се лиша от тях, но ми се струва, че имотът ти в провинцията, жена ти и синът ти вероятно се нуждаят от твоите грижи за известно време, може би година-две…

— Господарю Ногучи — поклони се Араи почтително с безизразно лице.

„Какъв глупак е господарят“, помисли си Каеде. „Аз бих оставила Араи тук, където мога да го държа под око. Пратиш ли го далеч, няма да мине година — и той ще се разбунтува открито.“ Араи отстъпи, без дори да погледне Каеде. „Ногучи вероятно е замислил да поръча убийството му някъде по пътищата“, помисли си тя мрачно. „Повече никога няма да го видя.“

С излизането на Араи атмосферата се разведри малко. Владетелят Ногучи се изкашля и прочисти гърлото си. Воините се поразмърдаха, раздвижвайки нозе и сковани гърбове. Каеде продължаваше да усеща погледите им върху себе си. Синините по ръцете й, както и смъртта на пазача ги бяха възбудили — явно не бяха по-различни от него.

Вратата зад гърба й се плъзна встрани. Слугинята, която я бе довела от замъка, влезе в стаята с поднос купички с чай, поднесе ги на мъжете и вече се канеше да си тръгва, когато господарят Ногучи й каза нещо с рязък глас. Тя се поклони смутено и постави една пред Каеде. Девойката седна и отпи със сведен поглед; устата й бе тъй пресъхнала, че едва успяваше да преглътне. Наказанието на Араи бе изгнание; какво щеше да бъде нейното?

— Госпожице Ширакава, ти си с нас от дълги години. Била си част от нашето семейство.

— За мен е чест, господарю — отвърна тя.

— Но смятам, че ще трябва да се лишим от това удоволствие занапред. Заради теб изгубих двама от хората си. Не съм убеден, че мога да си позволя да те оставя при мен! — той се изкиска и мъжете в помещението откликнаха като ехо. „Връща ме у дома!“ Фалшивата надежда запърха в сърцето й. — Очевидно вече си достатъчно голяма, за да се омъжиш. Мисля си, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ти уредим подходящ брак. Ще пиша на родителите ти, за да ги уведомя кого имам предвид. До деня на сватбата си ще живееш със съпругата ми.