Лиан Хърн - Заговорът

И мъжете. Как само ги ненавиждаше! Колкото повече растеше, толкова повече я тормозеха. Прислужниците на нейната възраст се надпреварваха да спечелят вниманието им, увъртаха се край тях, преструваха се на нежни и беззащитни и дори на простодушни, за да спечелят закрилата на един или друг войник. Каеде не ги винеше за това — тя бе започнала да смята, че жените трябва да използват всяко налично оръжие, за да се защитават в битката, която, изглежда, представляваше животът — но самата тя не искаше да се принизи дотам. Не бе способна да го стори. Единствената й стойност, единствената й възможност за бягство от замъка се криеше в брака за човек от собствената й класа. Пропилееше ли този шанс, с нея бе свършено.

Знаеше, че не е длъжна да понася всичко това. Трябваше да отиде при някого и да се оплаче. Естествено, бе немислимо да се доближи до владетеля Ногучи, но вероятно би могла да помоли за разговор господарката. Като се замислеше обаче, бе твърде малко вероятно дори да й позволят достъп до нея. Истината бе, че нямаше към кого да се обърне. Щеше да й се наложи да се защитава сама. Но мъжете бяха толкова силни. Тя бе висока за момиче — даже прекалено висока, но пък добре сложена. И въпреки това, когато веднъж някакъв мъж я бе сграбчил на шега и я бе притиснал до себе си, тя не бе успяла да се отскубне. Споменът за това я караше да потръпва от страх.

С всеки изминал месец ставаше все по-трудно да избягва натрапчивото им задяване. В края на осмия месец на петнайсетата й година разразил се на запад тайфун докара безкрайни дни на проливен дъжд. Каеде мразеше дъжда, защото неспирният порой просмукваше всичко с тежката миризма на влага и мухъл. Пък и щом се намокреше, отеснялата й роба прилепваше по тялото й, подчертавайки извивката на гърба и бедрата й, което още повече настървяваше мъжете.

— Хей, Каеде, сестричке! — викна по нея един от пазачите, щом я видя да тича под дъжда от кухнята покрай втората увенчана с кули порта. — Не бързай толкова! Имам поръчка за теб. Кажи на капитан Араи да дойде тук! Господарят иска от него да огледа един нов кон.

Дъждът се изливаше като река от бойниците, от керемидите, от улуците, от делфините на върха на всеки покрив, поставени там като защита от пожар. От целия замък струеше вода. За секунди Каеде се измокри до кости, сандалите й подгизнаха и тя взе да се пързаля и да се препъва по застланите с обли камъни стъпала. Но се подчини без особена горчивина, защото от всички в замъка Араи бе единственият човек, когото не мразеше. Той винаги разговаряше мило с нея, не я дразнеше, нито тормозеше; тя знаеше, че земите му се намират редом с бащините й, поради което той говореше със същия лек акцент, характерен за Западната провинция.

— Хей, Каеде! — ухили се другият пазач, щом я видя да влиза в главната стражница. — Вечно тичаш нанякъде. Спри да си побъбрим!

Без да му обръща внимание, тя пое нагоре по стъпалата и тогава той извика след нея:

— Казват, че си била момче! Ела тук и ми покажи, че не си!

— Глупак! — измърмори тя с отмалели нозе и продължи по втория ред стълби.

Пазачите на последния етаж играеха някакъв хазарт с нож. Щом я видя, Араи стана и я поздрави по име.

— Госпожице Ширакава! — той бе едър мъж с впечатляващо присъствие и интелигентни очи.

Тя му предаде съобщението. Той й благодари, за миг изглеждаше така, сякаш се канеше да й каже още нещо, но после явно се отказа. Тя пое припряно надолу по стълбите. После забави крачка и погледна навън през прозорците. Откъм планината вятърът нахлуваше остър и влажен. Гледката бе почти изцяло замъглена от облаци, но под нея бе жилището на Ногучи, където, помисли си тя с неприязън, й се полагаше да живее по право, а не да търчи наоколо под дъжда, вечно на разположение на кого ли не.

— Ако ще се мотаеш, госпожице Ширакава, ела и седни тук с нас — каза един от пазачите, издебна я в гръб и я потупа по задните части.

— Махни си ръцете от мен! — отсече гневно Каеде.

Мъжете се засмяха. Тя панически се страхуваше от настроението им — те бяха отегчени и изнервени, до гуша им бе дошло от дъжда, от постоянното стоене на пост и чакане, от бездействието.

— А-а, капитанът си е забравил ножа — каза един от тях. — Каеде, тичай след него.

Тя взе ножа, усещайки тежестта му в лявата си ръка.

— Изглеждаш опасна! — пошегуваха се мъжете. — Внимавай да не се порежеш, сестричке!

Тя хукна надолу по стълбите, но Араи вече бе излязъл от кулата. Чу гласа му в двора и се канеше да му извика, но преди да се озове навън, мъжът, който й бе подвикнал по-рано, излезе от стражницата. Тя спря примряла, скрила ножа зад гърба си. Той й препречи пътя и се приближи плътно до нея, затъмнявайки и без това оскъдната сивкава светлина, която проникваше от вън.