Лиан Хърн - Заговорът

— Озовал се е на погрешното място в неподходящото време, нищо повече. Няма защо да задълбаваме в историята му. Може да е далечен роднина на майка ми. Измисли нещо.

— Кланът Тохан са подложили на гонения Скритите — каза Ичиро проницателно. — Кажете ми, че не е един от тях.

— И да е бил доскоро, вече не е — отвърна господарят Отори с въздишка. — Всичко това е минало. Няма смисъл да спорим, Ичиро. Дал съм си дума да закрилям това момче и нищо не може да ме накара да си променя решението. А и се привързах към него.

— От това няма да излезе нищо добро — отбеляза Ичиро.

Възрастният и по-младият за момент втренчиха погледи един в друг. Владетелят Отори направи нетърпелив жест с ръка, а Ичиро сведе поглед и се поклони с неохота. Помислих си колко добре е да си господар — да знаеш, че в края на краищата ще стане на твоята.

Внезапен порив на вятъра блъсна прозорците, капаците изскърцаха и с този звук светът за мен отново загуби реалните си измерения. В главата ми сякаш прозвуча нечий глас: „И ти ще станеш такъв .“ Изпитах отчаяно желание да се върна назад във времето, в онзи ден, преди да отида за гъби в планината — там, в моя предишен живот с мама и с близките ми. Но вече знаех, че детството ми е отминало безвъзвратно. Трябваше да стана мъж и да понасям онова, което ми поднасяше съдбата.

С тези възвишени мисли в главата последвах Чийо към банята. На нея дори не й хрумваше какво решение бях взел — отнасяше се с мен като с дете; накара ме да си сваля дрехите и ме изтърка целия, преди да ме остави да се потопя в пълната с гореща вода вана.

След известно време се върна с лека памучна роба и ми каза да я сложа. Подчиних се безропотно. Какво друго можех да сторя? Тя подсуши косите ми с кърпа и ги среса назад, завързвайки ги в кок на темето ми.

— Ще те обръснем — измърмори и прокара ръка по лицето ми. — Още нямаш много брада. Питам се на колко ли си години? На шестнайсет?

Аз кимнах. Тя поклати глава и въздъхна:

— Господарят Шигеру иска да ядеш с него — после добави тихо: — Надявам се, че няма да му донесеш още скръб.

Предположих, че Ичиро е споделил с нея опасенията си.

Последвах я обратно към къщата, като се опитвах да я огледам до най-малката подробност. Вече бе почти тъмно; лампи в метални стойки хвърляха оранжево сияние в ъглите на стаите, но светлината им не беше достатъчна, за да се вижда добре. Чийо ме отведе при една стълба в ъгъла на главната всекидневна. За пръв път виждах такава — в Мино имахме съвсем обикновени дървени стълби, но никой не притежаваше подобна. Дървото бе тъмно и с разкошна полировка — реших, че е дъб — и щом стъпех отгоре, всяко стъпало издаваше свой собствен, едва доловим звук. И тя ми се стори плод на вълшебство и даже имах чувството, че чувам от вътре гласа на създателя й.

Стаята бе празна, преградите към градината бяха дръпнати встрани. Тъкмо започваше да вали. Чийо ми се поклони — не особено дълбоко, както забелязах — и слезе обратно по стълбата.

Тогава си помислих, че това е най-прекрасната стая, която съм виждал. Отдавна вече съм притежател на моя дял от замъци, дворци и великолепни благороднически имения, но нищо не може да се сравни с начина, по който изглеждаше стаята на горния етаж в имението на владетеля Отори през онази късна вечер на осмия месец с ръмящия в градината дъжд. От пода до тавана в дъното се издигаше стволът на кедрово дърво, полирано така, че да си личат чворовете и влакната на дървесината. Гредите също бяха от кедър, чийто мек червеникавокафяв цвят се открояваше на фона на кремавите стени. Рогозките, с които бе застлан подът, бяха изсветлели до златисто, а ръбовете им бяха свързани с широки ивици от синьо-виолетов плат, в който в бяло бе втъкана чаплата на клана Отори.

В нишата бе окачен свитък с нарисувана върху него малка птичка. Заприлича ми на мухоловеца от моята гора, чиито криле бяха обагрени в зелено и бяло. Изглеждаше като истинска, сякаш всеки миг щеше да отлети. Удиви ме, че някой художник може да познава така добре скромните птички от планината.

Чух стъпки долу и бързо седнах на пода със свити под себе си нозе. През отворените прозорци виждах огромна сиво-бяла чапла, застинала насред едно от декоративните езера в градината. Изведнъж заби клюн във водата и после го извади, стиснала в него малко гърчещо се същество. Миг по-късно се издигна грациозно и отлетя над високия каменен зид.

Владетелят Отори влезе в стаята, следван от две от прислужниците, които носеха подноси с храна. Погледна ме и кимна. Аз се поклоних до пода. Хрумна ми, че Отори Шигеру бе чаплата, а аз — малкото гърчещо се същество, което бе грабнал, гмурвайки се за миг в моя свят сред планините, преди отново да отлети.