Лиан Хърн - Заговорът

— Ето там е столицата — каза владетелят Отори, проследявайки погледа ми. Помислих, че говори за Инуяма, и се озадачих. Той видя недоумението ми и продължи: — Не, истинската столица, на цялата страна… където живее императорът. Отвъд най-далечния планински хребет. Инуяма се намира на югоизток — той махна назад в посоката, от която бяхме дошли. — И тъй като сме толкова далеч от столицата, а императорът е тъй слаб, войнстващи владетели, като Ийда, могат да правят каквото си искат — лицето му отново помръкна. — А под нас е бойното поле, където кланът Отори е претърпял своето най-тежко поражение. Баща ми бе убит там. Това е Яегахара. Отори бяха предадени от Ногучи, които минаха на страната на Ийда. Загинаха повече от десет хиляди воини — погледна ме и добави: — Знам какво е да видиш най-близките си посечени. Не бях кой знае колко по-голям от теб.

Аз се взрях в пустата равнина. Не можех да си представя битката, която се бе състояла тук. Помислих си за кръвта на десетте хиляди души, която бе попила в земята на Яегахара. Във влажната мараня слънцето ставаше алено, сякаш бе изсмукало пролятата на бойното поле кръв. Под нас със скръбен зов се виеха ястреби.

— Не искам да ходим в Ямагата — каза владетелят Отори, щом почнахме да се спускаме надолу по пътеката. — Отчасти защото там ме знаят твърде добре, а и по други причини. Някой ден ще ти ги кажа. Но това означава, че тази вечер ще трябва да спим на открито, тревата ще ни е възглавие, тъй като наблизо няма друг град, в който можем да отседнем. Ще прекосим границата на владението по един таен път, който знам, и ще се озовем на територията на клана Отори, на безопасно разстояние от Садаму.

Не исках да прекараме нощта в тази самотна равнина. Страхувах се от десетте хиляди призрака, от великаните и таласъмите, които обитаваха гората около нея. Ромонът на някакъв поток ми звучеше като гласа на водния дух и всеки път, когато изписукаше лисугер или забухаше бухал, се будех с биещо до пръсване сърце. В един миг самата земя потрепери едва доловимо, от което дърветата зашумоляха, а някъде в далечината по склона надолу се затъркаляха камъни. Имах чувството, че чувам гласовете на мъртвите, които зовяха за отмъщение. Опитах се да се помоля, но единственото, което изпитвах, бе необятна пустота. Тайното божество, на което се кланяха Скритите, си бе отишло заедно със семейството ми. Откъснат от тях, аз вече нямах връзка с него.

До мен владетелят Отори спеше спокойно, все едно си беше в странноприемницата. При все това знаех, че дори повече от мен осъзнава исканията на мъртвите. Мислех си с трепет и безпокойство за света, в който навлизах — един непознат за мен свят, света на клановете с техните строги правила и сурови забрани. Щях да се озова в него по прищявката на този владетел, чийто меч бе обезглавил човек пред очите ми и който сега ме притежаваше. Потръпнах във влажния нощен въздух.

Станахме преди зазоряване, когато небето едва сивееше. Прекосихме реката, представляваща границата на владенията на клана Отори.

След Яегахара Отори, които преди това управлявали цялата Средна провинция, били изтикани от Тохан в тясната ивица земя между последната планинска верига и северното море. На главния пощенски път бариерата се охранявала от хора на Ийда, но тази дива и отдалечена местност предоставяла много възможности да се прекосява границата незабелязано. Освен това повечето селяни и чифликчии и досега се смятали за Отори и не хранели особена любов към клана Тохан. Владетелят Отори ми разказа всичко това, докато вървяхме. Движехме се така, че морето винаги да се пада от дясната ни страна. Обясни ми и за живота в областта, разправи ми за начините, използвани за обработка на земята, за напоителните канали, за рибарските мрежи, за метода, по който се извлича сол от морето. Интересуваше се от всичко и знаеше всичко. Постепенно пътеката се превърна в път, който взе да става все по-оживен. По него вече се движеха земеделци, поели към тържището в следващото село, понесли гулии и зеленчуци, яйца и сушени гъби, корени от лотос и бамбук. Спряхме на пазара и си купихме нови сламени сандали, защото нашите вече се разпадаха.

Вечерта пристигнахме в странноприемница, където всички познаваха владетеля Отори. Втурнаха се навън да го поздравяват с радостни възгласи, просвайки се на земята пред него. Приготвиха ни най-хубавите стаи, а на вечеря блюдата се редяха едно след друго, кое от кое по-вкусни. Той сякаш се променяше пред очите ми. Вече знаех за знатното му потекло, но все още нямах представа, кой точно бе или каква роля играеше в йерархията на клана. Постепенно взех да осъзнавам, че най-вероятно е доста високопоставен, и станах още по-срамежлив в негово присъствие. Усещах, че всички ме оглеждат скришом и се питат какво ли правя там.