Лиан Хърн - Заговорът

Когато приключихме с храната, господарят ми каза да си лягам; той възнамерявал да се разходи навън, за да си проясни главата. Прислужниците дойдоха и приготвиха стаята. Аз си легнах и се заслушах в звуците на нощта. Змиорката или виното ме бяха напрегнали и слухът ми се бе изострил още повече. Всеки шум, колкото и да бе далечен, ме стряскаше и будеше. От време на време чувах лая на кучетата в града — най-напред се обаждаше едно, после към него се присъединяваха и останалите. След известно време вече чувствах, че мога да ги разпознавам по лаенето. Замислих се за кучетата — как спят, помръдвайки уши, и как само някои определени шумове ги стряскат. Трябваше да се науча да бъда като тях, иначе повече никога нямаше да мога да заспя.

Когато храмовите камбани удариха полунощ, станах и отидох до тоалетната. Звукът от собствената ми урина бе като водопад. Измих си ръцете на водохранилището в двора и за миг застинах, заслушан в шумовете.

Нощта бе тиха и мека, настъпваше пълнолунието на осмия месец. Странноприемницата бе потънала в покой — всички си бяха легнали и спяха. Откъм реката и оризовите ниви долиташе квакане на жаби, веднъж-дваж долових глухия зов на кукумявка. Качих се тихо на верандата и изведнъж чух гласа на владетеля Отори. За момент си помислих, че се е върнал в стаята и говори на мен, но в този момент му отвърна женски глас — господарката Маруяма.

Знаех, че не бива да подслушвам. Това бе разговор шепнешком, който не би чул никой освен мен. Влязох в стаята и затворих вратата, след което легнах на постелята и се помъчих да заспя. Но няма да отричам, че ушите ми копнееха да доловят приглушените звуци и всеки от тях се открояваше съвсем отчетливо.

Двамата говореха за любовта си един към друг, за редките си срещи, за плановете си относно бъдещето. Много от казаното бе предпазливо и кратко, много от думите им тогава за мен бяха непонятни. Разбрах, че господарката Маруяма бе на път за столицата, за да види дъщеря си. Опасяваше се, че Ийда ще настоява за брак помежду им. Настоящата му съпруга била болна и едва ли щяла да живее още дълго. Единственият му син от нея — също болнав — бил истинско разочарование за бащата.

— Ще се омъжиш за мен и за никого другиго — прошепна владетелят Отори.

Тя отвърна:

— Това е единственото ми желание и ти го знаеш.

Тогава той й се закле, че няма да си вземе друга съпруга, нито ще си легне с друга жена освен нея, и спомена, че си имал стратегия, но не обясни каква. Чух собственото си име и подразбрах, че по някакъв начин плановете му бяха свързани и с мен. Дадох си сметка, че двамата с Ийда се намират в отколешна вражда, която води началото си още от битката при Яегахара.

— А сетне ще умрем в един и същ ден — каза й той. — Не мога да живея в свят, в който теб те няма.

После шепотът премина в по-различни звуци, като онези, които изразяват страстта между мъж и жена. Запуших си ушите. Знаех за желанието, бях задоволявал своето собствено заедно с другите момчета от моето село или с момичета от публичния дом, но не знаех нищо за любовта. Независимо от чутото си дадох клетва, че никога няма да проговоря за него. Щях да пазя тайната така ревностно, както Скритите пазеха своите. Изпитах признателност, че гласът ми бе изчезнал.

Повече не видях господарката. Тръгнахме рано на другата сутрин, някъде около час след изгрев-слънце. Вече беше топло; монаси поръсваха с вода манастирските дворове и във въздуха се долавяше мирис на прах. Преди да поемем на път, прислужниците от странноприемницата ни донесоха чай, ориз и супа. Едната едва успя да сдържи прозявката си, докато слагаше чиниите пред мен, а после се извини и се засмя. Това бе момичето, което ме бе потупало по ръката предишния ден. Когато тръгвахме, тя излезе навън и извика:

— Късмет, млади господарю! Лек път! Не ни забравяйте!

Щеше ми се да бяхме останали още една нощ. Господарят се изсмя на това мое желание и се пошегува с мен, че явно ще трябва да ме брани от момичетата в Хаги. Едва ли бе спал предишната нощ, но приповдигнатото му настроение все още си личеше. Крачеше по-енергично от обичайното. Мислех си, че ще поемем по пощенския път към Ямагата, но тръгнахме през града, покрай една река, доста по-малка от другата, която течеше успоредно на главния път. Прекосихме я при една теснина, където тя се виеше устремно между облите камъни, и отново се отправихме нагоре по страничния склон на планината.

Бяхме си взели храна от странноприемницата за цял ден ходене, тъй като, щом се озовахме зад малките селца покрай реката, нататък вече не се виждаше жива душа. Пътеката вървеше тясна и безлюдна и криволичеше нагоре стръмна и трудна за катерене. Когато стигнахме върха, спряхме и похапнахме. Беше късен следобед и слънцето хвърляше коси сенки върху равнината под нас. Отвъд нея в източна посока се редяха един след друг планински хребети, които сега потъваха във виолетово-сини и стоманеносиви багри.