Лиан Хърн - Заговорът

На другия ден той вече носеше дрехи, които съответстваха на ранга му; навън ни чакаха коне и няколко васали. Размениха си подигравателни усмивки, щом видяха, че си нямам понятие от езда, и не успяха да скрият изненадата си, когато владетелят Отори нареди на един от тях да ме вземе на собствения си кон, макар че, разбира се, никой не посмя да възрази. По време на пътуването пробваха да разговарят с мен — питаха ме откъде съм и как се казвам, — но когато установиха, че съм ням, кой знае защо, решиха, че съм слабоумен или глух. Взеха да ми приказват на висок глас, като използваха най-прости думи, придружавани с жестове и красноречиви знаци.

Не ми харесваше особено, че яздех. Единственият кон, който бях видял отблизо, бе на Ийда, и си мислех, че може би всички коне ми имат зъб заради болката, която бях причинил на онова животно. Освен това не преставах да се питам какво ще правя, когато пристигнем в Хаги. Представях си, че вероятно ще стана нещо като слуга в градината или в конюшните. Но се оказа, че владетелят Отори има за мен съвсем различни планове.

Следобед на третия ден от нощта, прекарана досами Яегахара, пристигнахме в Хаги — града крепост на клана Отори. Бе построен на остров, ограден от две реки и морето. От тънка ивица земя към самия град се простираше най-дългият каменен мост, който бях виждал. Имаше четири арки, през които нахлуваше и се отдръпваше мощният прилив, и стени от плътно прилепнали един до друг камъни. Помислих си, че е дело на вълшебство, и когато конете стъпиха на него, неволно затворих очи. Ревът на реката бе като гръмотевица в ушите ми, но отвъд него долавях и нещо друго — някакви приглушени вопли, които ме накараха да потръпна.

В средата на моста владетелят Отори ме повика. Смъкнах се от гърба на коня и отидох до мястото, където бе спрял. В парапета бе вграден голям объл камък. На него бяха издълбани някакви знаци.

— Можеш ли да четеш, Такео?

Поклатих глава.

— Толкова по-зле за теб, защото ще трябва да се научиш! — засмя се той. — И ми се струва, че учителят ти ще те накара да страдаш! Ще съжалиш, че си изоставил своя див живот в планината — после ми прочете на глас: „Кланът Отори посреща с «добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Под надписа бе издълбан гербът с изображение на чапла. Аз минах покрай коня му и отидох до края на моста. — Зидарят е погребан жив под този грамаден камък — отбеляза владетелят Отори безцеремонно, — за да не построи друг мост, който да съперничи на този, и за да охранява навеки своето дело. През нощта човек може да чуе как призракът му говори с реката.

Не само през нощта. Смразих се, като си помислих за печалния дух, зазидан в собственото му великолепно творение, но после вече навлязохме в самия град и шумовете на живите заглушиха мъртвите.

Хаги бе първият истински град, в който се озовавах, и ми се стори необятен и стъписващ. Главата ми кънтеше от звуци — викове на улични търговци, тракане на станове откъм сбитите къщурки, отривисти удари на каменоделци, пронизително стържене на триони и още много други шумове, чиято природа не бях в състояние да определя. Една от улиците бе изпълнена с грънчари и пропита с мирис на глина, а въздухът, който лъхаше от пещта за керамика, ме блъсна в ноздрите. Никога по-рано не бях чувал грънчарско колело, нито бумтене на пещ. Макар и заглушавани от всички други шумове, се долавяха викове, бъбрене, ругатни и смях на човешки същества, а всевъзможните миризми не бяха в състояние да потиснат неизменното зловоние на собствените им отпадъци. Над къщите се извисяваше замъкът, построен с гръб към морето. За момент си помислих, че сме се отправили натам, и сърцето ми се сви — изглеждаше тъй мрачен и зловещ; но ние завихме на изток, следвайки реката Нишигава, към мястото, където се вливаше в Хигашигава. Вляво от нас се простираше район с криволичещи улици и канали, където зидове с керемидени покриви ограждаха множество грамадни къщи, които се забелязваха между дърветата.

Слънцето се бе скрило зад тъмните облаци, а въздухът бе наситен с мирис на дъжд. Конете усилиха ход, сякаш знаеха, че скоро ще се озоват у дома. В края на улицата стоеше отворена широка порта. Пазачите бяха излезли от стражницата до нея и докато минавахме покрай тях, коленичиха и се поклониха ниско.

Конят на владетеля Отори приведе глава и я отърка силно в мен. После изцвили и тутакси в отговор откъм конюшните се разнесе цвиленето на друг кон. Аз хванах юздата и господарят слезе. Васалите поеха конете и ги отведоха.