Лиан Хърн - Заговорът

Дъждът се бе усилил. Къщата и градината се изпълниха със звънките трели на течаща вода. Тя се изливаше от улуците, стичаше се по улеите в потока, който подскачаше от езеро в езеро, където всеки малък водопад издаваше различен звук. Къщата ми пееше и аз се влюбих в нея. Исках да стане мой дом, бих сторил всичко за това и всичко, което би поискал от мен нейният господар.

Когато свършихме с вечерята и подносите бяха изнесени, двамата седнахме до отворения прозорец, зад който вече се спускаше нощта. На фона на последните отблясъци от угасналия ден владетелят Отори посочи към края на градината. Потокът, който подскачаше през нея, там се шмугваше под един нисък отвор в зида с керемиден покрив и се вливаше в реката отвъд. Тя издаваше монотонен приглушен грохот, а сиво-зеленикавите й води запълваха отвора като изрисувана фреска.

— Хубаво е да се прибереш у дома — каза той тихо. — Но точно както реката винаги е тук край прага, светът е неизменно там отвън. И ние трябва да живеем в него.

Същата година, в която Отори Шигеру спаси момчето от Мино, комуто предстоеше да стане Отори Такео, в един замък далеч на юг се случиха някои важни събития. Този замък бе даден на Ногучи Масайоши от Ийда Садаму за ролята му в битката при Яегахара. Победил своите традиционни врагове Отори и наложил поражението им при изгодни за самия него условия, Ийда сега бе насочил вниманието си към третия могъщ клан в трите провинции — клана Сейшуу, чиито имения включваха по-голямата част от териториите на юг и на запад. Сейшуу предпочитаха да постигат мир не чрез война, а чрез съюзи, които скрепяваха със заложници както от могъщите кланове, като Маруяма, така и от по-малките, като техните близки роднини — клана Ширакава.

Каеде, най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава, бе отишла в замъка Ногучи като заложница, едва-що сменила детския си пояс с момински, и вече бе живяла там половината си живот — достатъчно дълго, за да се сети поне за хиляда неща, които ненавиждаше. През нощта, когато бе твърде уморена, за да заспи, и не смееше дори да мърда или да се върти, да не би някое от по-големите момичета да се пресегне и да я плесне, тя ги бе описала наум в подробен списък. Отрано се бе научила да крие мислите си. Най-малкото никой не можеше да се пресегне вътре в нея и да зашлеви шамар на онова, което бе в главата й, макар и да знаеше, че не едно момиче копнееше да го стори. Това бе причината, поради която толкова често я удряха по тялото или лицето.

Тя се бе вкопчила с детинска отдаденост в бледите спомени за своя дом, който бе напуснала едва седемгодишна. Не бе виждала майка си и по-малките си сестри от деня, в който баща й я бе проводил до замъка.

От онзи момент той бе идвал три пъти само за да установи, че тя е настанена при слугите, а не при децата на Ногучи, както би подхождало на дъщерята от семейство на воин. Унижението му бе пълно — той не можеше дори да изрази несъгласието си, макар че тя, неестествено наблюдателна за годините си, бе видяла шока и гнева в очите му. Първите два пъти й позволиха да разговаря насаме с него за няколко минути. Тя си спомняше ясно как той я бе хванал за раменете и й бе казал с изпълнен с копнеж глас: „Ех, ако се беше родила момче!“ Третия път му бяха разрешили само да я погледне. Оттогава не се бе появявал и тя нямаше никакви вести от дома си.

Разбираше прекрасно причините за поведението му. Докато стана на дванайсет, след като бе държала очите и ушите си отворени и бе успяла да въвлече в привидно невинен разговор няколкото души, проявяващи съчувствие към нея, тя бе наясно със собственото си положение — бе заложница, нищожна пионка в борбата между клановете. Животът й не струваше нищо за господарите, които фактически я притежаваха; той имаше стойност единствено с това, което тя добавяше към възможностите им за преговори. Баща й бе владетелят на стратегически важното имение Ширакава; майка й бе близка роднина на Маруяма. Тъй като нямаше синове, баща й щеше да направи свой наследник онзи, който станеше съпруг на Каеде. Притежавайки дъщеря му, Ногучи бяха господари на неговата лоялност, брачен съюз и наследство.

Тя вече дори не разсъждаваше за големите неща — за страха, за мъката по родния дом, за самотата, — но съзнанието, че Ногучи не я ценяха дори като заложница, стоеше начело на списъка с нещата, които ненавиждаше, също както и начинът, по който момичетата я дразнеха, задето била леворъка и непохватна. Освен това ненавиждаше зловонието в помещението на пазачите до портата и стръмните стъпала, които бяха тъй трудни за изкачване, когато си натоварен с тежки неща… А тя вечно носеше какво ли не — купи със студена вода, чайници с гореща храна за вечно ненаситните мъже, за да се тъпчат, неща, които бяха забравили или бяха твърде мързеливи да си донесат сами. Мразеше и самия замък, масивните камъни на основите му, мрачната потискаща обстановка на горните стаи, където изкривените греди на тавана сякаш изживяваха собствените й чувства и искаха да се освободят от капана, в който бяха огънати, и да се понесат обратно към гората, от която произхождаха.