Лиан Хърн - Заговорът

Вътрешната врата зад гърба й се плъзна встрани и един женски глас каза:

— Господарят Ногучи иска да разговаря с вас.

— Тогава трябва да ми помогнеш да се приготвя — заяви Каеде. Не можеше да понесе да се появи пред него в този си вид — чорлава и облечена във вехти и мръсни дрехи.

Жената влезе в стаята и Каеде се обърна да я погледне. Беше доста възрастна и макар че лицето й бе гладко, а косите й — все още черни, ръцете й бяха сбръчкани, с изкривени възлести пръсти, подобни на маймунски лапи. Тя огледа Каеде с изписана на лицето й изненада. После, без да продума, разтвори вързопа и извади една малко по-чиста роба, гребен и фиби за коса.

— Къде са другите дрехи на господарката?

— Дойдох тук седемгодишна — отвърна Каеде ядно. — Не мислиш ли, че може да съм пораснала оттогава? Мама ми изпрати по-хубави вещи, но не ми позволиха да ги задържа!

Жената цъкна с език.

— За щастие хубостта на господарката е такава, че няма нужда от украшения.

— За какво говориш? — попита Каеде, тъй като нямаше никаква представа, как изглежда.

— Сега ще ви среша косите. И ще ви намеря нещо чисто да се преобуете. Аз съм Джунко. Господарката Ногучи ме изпрати да ви прислужвам. По-късно ще говоря с нея за дрехи.

Джунко излезе от стаята и се върна с две момичета, които носеха купа с вода, чисти чорапи и малка гравирана кутия. Джунко изми лицето, ръцете и нозете на Каеде, след което грижливо разреса дългите й черни коси. Прислужниците измърмориха нещо тихо, сякаш се удивяваха.

— Какво има? Какво искат да кажат? — попита Каеде напрегнато.

Джунко отвори кутията и извади малко кръгло огледалце. Гърбът му бе красиво гравиран с цветя и птици. Задържа го така, че Каеде да може да види в него собственото си отражение. За първи път се гледаше в огледало. При вида на лицето си застина безмълвна.

Вниманието и възхищението на жените възвърнаха отчасти увереността й. Но когато тръгна подир Джунко към главната част на къщата, нозете й отново се разтрепериха. От последното посещение на баща си бе виждала владетеля Ногучи само от разстояние. Никога не го бе харесвала, а сега си даде сметка, че се страхува от предстоящата среща.

Джунко коленичи, плъзна встрани вратата към приемната и се просна по очи. Каеде пристъпи в стаята и стори същото. Постелката под челото й бе студена и миришеше на лятна трева.

Владетелят Ногучи разговаряше с някого в стаята и изобщо не я забеляза. Изглежда, обсъждаше оризовите налози — колко голямо било закъснението на селяните да предадат определеното количество. Следващата реколта вече била на път, а все още имало длъжници, които не му били доставили ориза от предишната. От време на време човекът, към когото се обръщаше, смирено вметваше по някоя и друга омиротворителна реплика — променливото време, земетресението от предходната година, предстоящия сезон на тайфуни, привързаността на земеделците, верността на васалите, при което господарят изсумтяваше, млъкваше за минута или повече, а след това отново почваше да се оплаква.

Накрая млъкна отново. Секретарят се изкашля един-два пъти. Владетелят Ногучи изрече рязко някаква заповед, при която секретарят се оттегли, все така коленичил. Мина съвсем близо до Каеде, но тя не посмя да вдигне глава.

— И ми извикай Араи — нареди господарят Ногучи, все едно това бе продължение на разговора.

„Сега ще се обърне към мен“, помисли си девойката, но той не каза нищо и тя остана, където си беше, застинала неподвижно.

Минутите се точеха една след друга. Най-сетне тя чу раздвижване зад гърба си, някой влезе в стаята и след миг Араи се просна по очи до нея, но и той не бе удостоен с внимание от страна на владетеля Ногучи, който само плесна с ръце и в стаята бързо влязоха няколко души. Каеде усети как пристъпват покрай нея един след друг. Погледна ги крадешком и установи, че това са главните васали. Някои от тях носеха върху робите си герба на Ногучи, а други — дъбовия лист на Тохан. Каеде почувства, че те с радост биха стъпили отгоре й, все едно бе хлебарка, и се закле в себе си, че никога няма да позволи Тохан или Ногучи да я смажат.

Воините се настаниха тежко върху рогозката.

— Ширакава Каеде — каза владетелят Ногучи най-накрая. — Моля, седни — момичето се подчини и усети, че погледите на всички мъже в стаята се насочват към нея. Атмосферата се насити с напрежение, което й бе непонятно. — Братовчедке — продължи господарят с известна нотка на изненада в гласа. — Надявам се, че си добре.