Лиан Хърн - Заговорът

Животът му ми се струваше изпълнен със страдание, но въпреки това той по никакъв начин не го показваше и ако не бях го научил от Чийо, нямаше и да разбера. Прекарвах по-голямата част от деня с него, следвах го като куче, неотклонно, освен когато имах занимания с Ичиро.

Това бяха дни на очакване. Ичиро се мъчеше да ме научи да чета и пиша; фактът, че ми липсваха елементарни умения и че напредвах бавно, го вбесяваше, но макар и с неохота, следваше идеята за осиновяването. Членовете на клана се възпротивиха — владетелят Шигеру трябвало да се ожени повторно, бил все още млад, било твърде скоро след смъртта на майка му. Възраженията сякаш нямаха край. Усещах, че Ичиро е съгласен с повечето от тях, на мен също ми изглеждаха съвсем основателни. Полагах неимоверни усилия да уча, защото не исках да разочаровам господаря, но всъщност не вярвах в благоприятното разрешаване на положението си.

Обикновено късно следобед владетелят Шигеру пращаше да ме повикат и тогава двамата сядахме до прозореца и съзерцавахме градината. Той не говореше много, но ме изучаваше скришом, когато си мислеше, че не го виждам. Усещах, че очаква нещо — да заговоря или да му дам някакъв знак… но аз нямах и най-малка представа, за какво. Това ме напрягаше, а тревогата ме изпълваше с нарастваща убеденост, че го разочаровам и че все по-малко се справям с учението. Един следобед Ичиро дойде в стаята на горния етаж да се оплаче от мен за пореден път. По-рано същия ден се бе вбесил дотам, че ме бе набил. Аз се цупех в ъгъла, окайвах си синините и прокарвах пръст по рогозката, по йероглифите, които бях учил същия ден, в отчаяни опити да ги запаметя.

— Допуснахте грешка — заяви Ичиро. — Никой няма да ви осъди, ако си я признаете. Обстоятелствата около смъртта на брат ви я обясняват. Върнете момчето там, откъдето е дошло, и продължавайте напред с живота си — „И ме оставете да сторя същото с моя“, почувствах аз скрития смисъл на думите му. Той никога не ми позволяваше да забравя жертвите, които правеше, опитвайки се да ме образова. — Не можете да пресъздадете повторно господаря Такеши — добави Ичиро, смекчавайки леко тон. — Той бе плод на години обучение и упражнение… и преди всичко той бе от най-добър сой.

Опасявах се, че Ичиро ще постигне своето. Владетелят Шигеру бе обвързан с него и Чийо посредством задълженията и отговорностите по същия начин, по който и те с него. Първоначално смятах, че той е пълновластният господар в дома, но всъщност Ичиро си имаше собствени правомощия и знаеше как да ги използва. От друга страна, чичовците на господаря Шигеру имаха власт над племенника си. Той бе длъжен да се подчинява на заповедите на клана. Нямаше основание да ме задържи, а и никога нямаше да му позволят да ме осинови.

— Погледни чаплата, Ичиро — каза владетелят Шигеру. — Виждаш ли търпението й, колко дълго стои, без да помръдне, за да получи онова, което й е необходимо. И аз притежавам нужното търпение и то далеч не е изчерпано.

Устните на Ичиро бяха здраво стиснати в любимото му кисело изражение. В този миг чаплата заби клюн във водната повърхност и отлетя, пляскайки с криле.

Аз чувах писукането, предвещаващо вечерната поява на прилепите. Вдигнах глава и видях два от тях да се спускат в градината. Докато Ичиро продължаваше да недоволства, а господарят да му отвръща кратко, без всякакво раздразнение, аз се вслушвах в звуците на настъпващата вечер. С всеки изминал ден слухът ми ставаше все по-остър. Вече свиквах с него, научавайки се да пропускам онова, което не ми бе нужно, без да показвам по какъвто и да било начин, че не ми убягва нито звук от ставащото в къщата. Никой не знаеше, че чувам всичките тайни на обитателите.

Сега долових съскането на гореща вода, което съпровождаше приготвянето на ваната, тракането на съдовете откъм кухнята, звука от ножа на готвача, стъпките на обутото с меки чорапи момиче по дъските отвън, пристъпването и цвиленето на жребец в конюшнята, жалното мяучене на котката, хранеща четири котенца, която вечно изпитваше глад, кучето, лаещо през две улици, тракането на дървени подметки по дъсчените мостове над каналите, песните на децата, храмовите камбани на Токоджи и Дайшоин. Знаех песента на къщата, денем и нощем, в слънчеви и в дъждовни дни. Тази вечер осъзнах, че винаги се ослушвам за още нещо. Аз също чаках. Какво? Всяка нощ, преди да заспя, съзнанието ми възстановяваше сцената в планината — отсечената глава, мъжа с вълче лице, стиснал остатъка от отрязаната си ръка. Виждах отново Ийда Садаму на земята, труповете на пастрока ми и на Исао. Дали не чаках Ийда и човекът вълк да ме открият? Или пък своя шанс за отмъщение?