Лиан Хърн - Заговорът

Същото се получи и когато господарят Шигеру взе да ме обучава да си служа с меча. Бях достатъчно силен и гъвкав, може би дори повече от очакваното за моя ръст, но бях пропуснал момчешката възраст, когато синовете на воините се упражняват безспир да боравят с меч и лък и да яздят. Знаех, че никога няма да ги настигна.

Ездата се оказа доста лесна. Наблюдавах господаря Шигеру и останалите мъже и си дадох сметка, че главното е равновесието. Просто повтарях онова, което виждах, че правят, и конят откликваше. Осъзнах освен това, че животното е по-плашливо и по-напрегнато от мен. За него аз трябваше да се държа като господар, да прикривам собствените си чувства и да се правя, че владея положението и зная точно какво се случва. Тогава конят се отпускаше под мен и бе доволен.

Дадоха ми сивкав жребец с тъмна грива и опашка. Казваше се Раку и двамата се разбирахме добре. Стрелбата с лък изобщо не ми допадна за разлика от боравенето с меч. Продължавах да имитирам действията на господаря Шигеру и резултатите бяха сносни. Получих собствен дълъг меч, който носех на пояса на новите си одежди като истински воин. Но въпреки меча и премяната знаех, че съм само имитация на воин.

И така седмиците се нижеха една след друга. Хората в къщата приеха, че владетелят Отори възнамерява да ме осинови, и постепенно отношението им към мен се промени. Те ме глезеха, дразнеха и гълчаха поравно. Между ученето и тренировките разполагах с твърде малко свободно време, в което не се предполагаше да излизам сам, но аз продължавах да изпитвам отколешната си любов към броденето. Тя не ми даваше мира и всеки път, когато ми се удаваше, се измъквах тайно и изучавах град Хаги. Обичах да слизам до пристанището, където крепостта на запад и старият вулканичен кратер на изток държаха залива като чаша в двете си ръце. Взирах се навътре в морската шир и мислех за всички онези приказни земи отвъд хоризонта, изпълнен със завист към моряците и рибарите.

Озовях ли се на пристанището, винаги дирех с поглед една лодка. На нея работеше младеж, който изглеждаше горе-долу на моята възраст. Знаех, че се казва Терада Фумио. Баща му бе от нисшестояща фамилия на воини и бе предпочел да се захване с търговия и риболов, вместо да умре от глад. Чийо знаеше всичко за тях и първоначално научих тази информация от нея. Фумио ме изпълваше с неимоверно възхищение. Той наистина бе стигал до голямата земя. Познаваше морето и реките във всичките им настроения. По онова време аз дори не можех да плувам. В началото само си кимахме, но с времето се сприятелихме. Аз се качвах на лодката и двамата седяхме заедно, похапвахме сливи, плюехме костилките във водата и говорехме за нещата, които вълнуваха момчетата на нашата възраст. Рано или късно щяхме да стигнем и до клана Отори; фамилията Терада ги мразеше заради високомерието и алчността му. Те страдаха от непрестанно растящите данъци, налагани от замъка, и от ограниченията върху търговията. Когато говорехме за тези неща, го правехме шепнешком, седнали в лодката от страната на морето, тъй като замъкът, както се говореше, гъмжал от шпиони.

Веднъж късно следобед бързах да се прибера след поредната си разходка. Ичиро бе извикан да оправи някаква сметка с един търговец. Чаках го десетина минути, после реших, че няма да се върне скоро, и изчезнах. Вече течеше десетият месец. Въздухът бе хладен и наситен с мириса на горяща оризова слама. Димът се стелеше над полята между реката и планините, обагряйки пейзажа в сребристо и златно. Фумио се бе заел да ме научи да плувам и косите ми бяха мокри, от което потрепервах. Мислех си за гореща вана и се питах дали бих могъл да си взема от Чийо нещо за хапване преди вечеря и дали Ичиро ще бъде достатъчно разгневен, за да ме набие. В същото време се ослушвах както винаги за момента, в който още от улицата щях да чуя отчетливата песен на къщата.

Стори ми се, че долових нещо друго, нещо, което ме накара да спра и да погледна повторно към ъгъла на зида точно преди нашата порта. Все още не смятах, че там има някой, но в следващия миг го съзрях — непознат мъж, приклекнал в сянката на керемидения покрив.

Бях само на метри от него, от другата страна на улицата. Знаех, че и той ме е видял. След няколко мига се изправи бавно, сякаш ме изчакваше да го приближа.

Притежаваше най-обикновената и невзрачна външност, която бях виждал — със среден ръст и телосложение, леко посивели коси, с лице, по-скоро бледо, отколкото загоряло, с безлични черти — от онези, които никога не си сигурен, че ще разпознаеш, ако видиш повторно. Още докато го разглеждах, опитвайки се да го преценя, чертите му сякаш започнаха да се променят пред очите ми. Дори нещо повече — зад привидната невзрачност се криеше нещо необикновено, нещо пъргаво и ловко, което ми убягна, когато се опитах да го определя.