Лиан Хърн - Заговорът

Мъжът бе загубил съзнание. Владетелят Шигеру бе застанал до него и се взираше в лицето му. Поднесох свещта над него. Нападателят бе облечен в черно, без всякакъв герб или отличителни знаци по дрехите си. Бе среден на ръст и тегло, с късо подстригани коси. Нямаше нищо, по което да бъде разпознат.

Зад нас се разнесоха шумове от разбудилите се обитатели на къщата, после — викове, че двамата пазачи са намерени удушени с гарота, а трите кучета — отровени.

Ичиро излезе пребледнял и треперещ.

— Кой би посмял да стори това? — попита той с негодувание. — В собствената ви къща, в сърцето на Хаги? Това е оскърбление за целия клан!

— Освен ако не е по негова поръчка! — отвърна тихо владетелят Шигеру.

— По-вероятно е да е Ийда — предположи Ичиро. Видя ножа в ръката ми и ми го взе. Разряза черния плат от врата до кръста, откривайки гърба на мъжа. Върху едната му плешка се открояваше ужасен белег от стара рана от меч, а по гръбнака му вървеше фина татуировка. Проблясваше на светлината като змия.

— Наемен убиец — каза владетелят Шигеру. — От Племето. Може да му е платил всеки.

— В такъв случай най-вероятно е Ийда! Сигурно знае, че момчето е при вас! Сега вече ще се отървете ли от него?

— Ако не беше Такео, убиецът щеше да успее — отвърна господарят. — Той ме събуди навреме… — и после, когато осъзна случилото се, извика: — Заговори ми! Заговори в ухото ми и ме събуди!

Ичиро не бе особено впечатлен от този факт.

— Не ви ли е хрумвало, че може той да е мишената, а не вие?

— Владетелю Отори — рекох с глас, дрезгав от седмици мълчание. — Само ви излагам на опасности. Оставете ме да си тръгна, отпратете ме — но още докато говорех, вече знаех, че той няма да го стори. Бях спасил живота му, както той бе спасил моя, и връзката помежду ни бе станала по-здрава от всякога.

Ичиро кимаше в знак съгласие, но Чийо се обади:

— Извинете, господарю Шигеру. Знам, че не ми е работа и че съм само една проста жена, но не е истина, че Такео ви е донесъл само неприятности. Преди да се върнете с него, бяхте полуобезумял от скръб. Сега сте оздравели. Той ви донесе радост и надежда, не ви излага само на опасности. А кой смее да се наслаждава на едното и да избягва другото?

— Откъде бих могъл да знам? — отвърна владетелят Шигеру. — Има някаква съдба, която свърза живота ни. Не мога да се боря с това, Ичиро.

— Може пък умът му да се е съживил заедно с езика му — предположи Ичиро язвително.

Убиецът умря, без да дойде в съзнание. Оказа се, че е имал отровна сачма в устата си и я е счупил при падането. Никой не знаеше кой е, макар че плъзнаха куп слухове. Мъртвите пазачи бяха погребани с тържествена церемония и оплакани; кучетата също, поне от мен. Питах се какъв ли договор бяха сключили, в каква ли вярност се бяха клели, та да станат жертва на враждите хорски и да заплатят с живота си. Не изрекох гласно тези свои мисли — имаше още много кучета. Бяха доведени нови и обучени да приемат храна само от един човек, за да не бъдат отровени. Имаше и достатъчно хора за целта. Владетелят Шигеру живееше просто, само с няколко въоръжени васали, но, изглежда, много от членовете на клана Отори с радост биха дошли да му служат, тъй че да сформират цяла армия, стига да поискаше.

Изглежда, нападението не го бе разтревожило, нито разстроило. Ако изобщо имаше някакво въздействие, то бе в нарасналата му жизненост; насладата от удоволствията на живота се бе усилила от това, че се бе разминал със смъртта. Преливаше от жизнерадост също както след срещата си с господарката Маруяма. Бе възхитен от възвърналата ми се реч, както и от остротата на слуха ми.

Може би Ичиро бе прав, а може би собственото му отношение към мен бе станало по-благо. Каквато и да бе причината, след нощта на осуетения опит за убийство ученето стана по-леко. Постепенно йероглифите започнаха да ми разкриват смисъла си и да остават трайно в ума ми. Дори започнах да им се радвам, да се наслаждавам на различните форми, плавни като течаща вода или накацали свити един до друг като черни гарвани през зимата. Не бих го признал на Ичиро, но изписването им ме изпълваше с неимоверно удоволствие.

Ичиро бе преподавател с безспорен авторитет, известен с изящната си калиграфия и дълбочината на знанията си. Той наистина бе прекалено добър учител за мен. По природа аз нямах ума на ученик. Но онова, което двамата открихме, бе, че ми се удава да подражавам. Можех да представя сносен учебен ръкопис, както и да имитирам начина му на изписване от рамото, не от китката, с дръзновение и съсредоточеност. Знаех, че просто му подражавам, но резултатите бяха удовлетворителни.