Лиан Хърн - Заговорът

— Казаха ми, че не говориш — рече тя с глас, тих и бистър като вода. Почувствах състраданието в погледа й, от което кръвта нахлу в лицето ми. — С мен можеш да разговаряш — продължи тя. Пресегна се, хвана ръката ми и с пръст начерта знака на Скритите върху дланта ми. Това ме накара да изтръпна, все едно бях ужилен от коприва. Не можах да се сдържа и рязко дръпнах ръката си. — Кажи ми какво си видял — подкани ме тя. Гласът й звучеше все така нежно, но настоятелно. Когато не й отвърнах, прошепна: — Беше Ийда Садаму, нали?

Вперих поглед в нея почти несъзнателно. Тя се усмихваше, но скръбно.

— А ти си от Скритите — добави тя.

Владетелят Отори ме бе предупредил да не издавам кой съм. Смятах, че съм погребал своето доскорошно аз заедно с името си Томасу. Но пред тази жена бях безпомощен. Вече щях да кимна, когато чух стъпките на господаря Отори, който прекосяваше двора. Дадох си сметка, че съм го разпознал по вървежа, и знаех, че го следва жена, както и мъжът, който бе разговарял с мен. И после осъзнах, че ако се съсредоточа, чувам всичко, което ставаше из странноприемницата. Чух как младият коняр стана и излезе от кухнята. Чувах бъбренето на прислужниците и разпознавах всяка от тях само по гласа. Тази острота на слуха, която бях овладявал постепенно, откакто бях престанал да говоря, сега ме връхлетя като приливна вълна от звуци. Беше почти непоносимо, сякаш имах силна треска. Запитах се дали господарката пред мен не бе вълшебница, която ме бе омагьосала. Не смеех да я излъжа, но не можех да отроня нито дума.

Спаси ме прислужницата, която влезе в стаята. Тя коленичи пред господарката Маруяма и каза тихо:

— Негово благородие търси момчето.

— Покани го да влезе — отвърна господарката. — И ако обичаш, Сачие, донеси ни съдините за чай.

Владетелят Отори влезе в стаята и двамата с господарката Маруяма си засвидетелстваха взаимно уважение с дълбок поклон. Говореха си като непознати и тя не спомена неговото име, но въпреки това аз останах с усещането, че двамата се познават много добре. Между тях съществуваше напрежение, което щях да проумея след време, но в онзи момент то само ме накара да се чувствам още по-неловко.

— Слугите ми споменаха за момчето, което пътува с вас — каза тя. — Исках да го видя лично.

— Да, водя го в Хаги. Той е единственият оцелял от жестокото клане. Не исках да го оставя на Садаму — не изглеждаше склонен да каже нещо повече, но след малко добави: — Нарекох го Такео.

При споменаването на името тя се усмихна топло.

— Радвам се — отбеляза. — Прилича малко на него.

— Мислите ли? И аз имах това чувство.

Прислужницата се върна с поднос, чайник и купа. Виждах ги съвсем ясно, докато ги подреждаше върху рогозката на равнището на очите ми. Глечта на купата бе запечатала зеленината на гората и синевата на небето.

— Някой ден ще дойдете в Маруяма, в чайната на моята баба — каза господарката. — Там ще изпълним цялата церемония, както подобава. Сега ще се задоволим с наличното — тя сипа горещата вода и от купата се разнесе горчиво-сладък мирис. — Седни, Такео — покани ме тя.

Взе да бие чая, докато накрая течността се превърна в зелена пяна. Поднесе купата на владетеля Отори. Той я пое с две ръце, завъртя я три пъти, отпи от нея, избърса ръба с палец и я върна с поклон на господарката Маруяма. Тя я напълни отново и я поднесе на мен. Аз внимателно повторих всички действия на владетеля Отори, след което отпих от пенливата течност. Вкусът й бе тръпчив, но освежителен за главата. Посъвзех се. В Мино никога не бяхме вкусвали нещо подобно — нашият чай се правеше от клонки и планински билки.

Избърсах мястото, от което бях отпил, и подадох купата обратно на господарката Маруяма, като се поклоних непохватно. Страхувах се, че владетелят Отори ще забележи и ще изпита срам заради мен, но когато го погледнах, очите му бяха вперени в господарката.

После и тя отпи от чая. Тримата мълчахме. Атмосферата в стаята се изпълни с нещо свято, все едно току-що бяхме участвали в ритуално хранене на Скритите. Заля ме вълна на копнеж към родния дом, към семейството, към предишния ми живот, но въпреки че в очите ми нахлуха парещи сълзи, не си позволих да се разплача. Вече се учех да понасям болката.

Върху дланта си все още чувствах допира от пръстите на господарката Маруяма.

Странноприемницата бе доста по-голяма и луксозна от другите места, в които бяхме отсядали по време на устремното си пътуване през планината, а храната, с която ни нагостиха онази нощ, бе нещо, което не бях вкусвал през целия си живот. Ядохме змиорка в пикантен сос и сладка риба от местните потоци, много порции ориз, по-бял от всичко в Мино, където на трапезата ни се появяваше ориз три пъти годишно, и то ако имахме късмет. За пръв път пих оризово вино. Владетелят Отори бе в приповдигнато настроение, мълчанието и скръбта му се разсеяха; и аз изпитах върху себе си развеселяващото магическо въздействие на виното.