Лиан Хърн - Заговорът

— И е бил екзекутиран? — обади се владетелят Шигеру от мрака.

— Той наруши основните правила на Племето. Ние не допускаме да ни отхвърлят по такъв начин, особено човек с подобни дарби. В наши дни хора с неговите умения са голяма рядкост. Но да ви кажа честно, не знам какво точно се е случило с него. Изобщо нямах представа, че е имал дете. Такео, или там както му е истинското име, вероятно е бил роден след смъртта на баща му.

— Кой го е убил? — попитах с пресъхнали уста.

— Кой знае? Мнозина бяха желаещите да го сторят и един от тях явно е успял. Разбира се, никой не би могъл дори да го приближи, ако не бе дал клетва повече да не отнема живот.

Настъпи продължително мълчание. Освен малкото светло петно, което хвърляше мъждукащата лампа, в стаята вече бе почти тъмно. Аз не виждах лицата им, макар че без съмнение Кенджи виждаше моето.

— Майка ти никога ли не ти е разказвала за това? — попита той накрая.

Аз поклатих глава. Има толкова неща, за които Скритите никога не говорят, толкова тайни, които пазят дори един от друг. Каквото не се знае, не може да бъде изтръгнато с изтезания. Ако не знаеш тайните на брат си, не можеш да го предадеш.

Кенджи се засмя.

— Признай, Шигеру, изобщо не си подозирал кого си довел в къщата си. Дори Племето не знаеше за съществуването му — момче с все още неизявения талант на Кикута! — владетелят Шигеру не отвърна, но когато се приведе напред към светлината на лампата, видях, че се усмихва радостно и сърдечно. Помислих си за контраста между двамата мъже — господарят бе тъй открит и искрен, а Кенджи — тъй хитър и подмолен. — Искам да знам как се е случило. Не си говоря празни приказки с теб, Шигеру. Трябва да знам.

Чух Чийо припряно да се качва по стълбите. Господарят каза:

— Трябва да си вземем вана и да похапнем. След вечеря ще говорим отново.

„Той вече няма да ме иска в къщата си, след като знае, че съм син на наемен убиец.“ Това бе първата мисъл, която ме връхлетя, докато седях в горещата вода, след като по-възрастните мъже вече се бяха изкъпали. Чувах гласовете им от стаята на горния етаж. Те пиеха вино, отдадени на приятни спомени от миналото. После се замислих за баща си, когото изобщо не познавах, и изпитах дълбока тъга, че не бе успял да избегне участта, предопределена от произхода му. Бе пожелал завинаги да се откаже от убиването, но то не бе пожелало да се откаже от него. Бе протегнало дългите си ръце и го бе открило чак в Мино точно както години по-късно Ийда бе намерил там Скритите. Вперих поглед в собствените си дълги пръсти. За това ли бяха предназначени? Да убиват?

Каквото и да бях наследил от него, аз бях дете и на майка си. В същността ми се преплитаха две нишки, които едва ли можеха да си приличат по-малко, и двете ме призоваваха чрез собствената ми кръв и плът. Спомних си и гнева, който бях изпитал към пазачите. Знаех, че в този момент се бях държал като техен господар. Щеше ли това да бъде третата нишка в моя живот, или щях да бъда отпратен, след като владетелят Шигеру вече знаеше кой съм?

Мислите станаха твърде мъчителни, твърде трудни за разплитане, а и бездруго Чийо ме викаше да отида да вечерям. Най-накрая горещата вода ме бе стоплила и вече изпитвах глад.

Ичиро се бе присъединил към владетеля Шигеру и Кенджи и пред тримата вече бяха сервирани подноси. Когато пристигнах, те обсъждаха банални неща — времето, подредбата на градината, скромните ми способности да усвоявам и като цяло незадоволителното ми поведение. Ичиро все още ми бе ядосан, задето му бях изчезнал същия следобед. Сякаш бяха минали седмици, откакто бях плувал в студената есенна река заедно с Фумио.

Храната бе даже по-вкусна от обикновено, но само Ичиро й се наслади подобаващо. Кенджи се нахрани бързо, а господарят не докосна почти нищо. Аз ту изпитвах глад, ту ми призляваше — бях обзет от ужас и в същото време от неистово желание краят на вечерята да настъпи колкото се може по-скоро. Ичиро яде толкова много и тъй бавно, че вече бях загубил надежда, че някога ще свърши. На два пъти изглеждаше, че сме приключили, когато той добавяше: „Една последна хапчица.“ Накрая се потупа по корема и се оригна леко. Явно се канеше да се впусне в поредна безкрайна дискусия относно градината, но владетелят Шигеру му направи знак. С няколко последни реплики и още една-две шеги към Кенджи по мой адрес той се оттегли. Харука и Чийо дойдоха да приберат съдовете. Щом си тръгнаха, а стъпките и гласовете им заглъхнаха към кухнята, Кенджи вдигна глава, изпъна рамене и протегна към владетеля Шигеру ръка с отворена длан.