Лиан Хърн - Заговорът

Той изучаваше тази моя страна. Тя го караше да се чувства неловко. Двамата с владетеля Шигеру често обсъждаха разни начини да ме направят по-твърд.

— Такео притежава всички таланти освен този — заяви една вечер потиснат Кенджи. — Само че, липсва ли той, останалите му дарби се превръщат в заплаха за самия него.

— Човек никога не знае — отвърна Шигеру. — Когато възникне потребност, удивително е как мечът скача в ръката, все едно има своя собствена воля.

— Ти си се родил такъв, Шигеру, и цялото ти обучение е засилило тази твоя способност. В подобен момент Такео ще изпита колебание, убеден съм.

— Хм — изсумтя владетелят, примъкна се по-близо до мангала и се загърна плътно във връхната си дреха.

От сутринта валеше сняг. Бе обвил с бяла пелена градината и отрупал клоните на дърветата, а всеки фенер се бе сдобил с пухкав бял калпак. Небето се бе прояснило, а заскреженият сняг искреше. Докато говорехме, дъхът ни оставаше бяла диря във въздуха.

Никой друг не беше буден освен нас тримата. Сгушени около мангала, топлехме ръце върху чаши с греяно вино. От него придобих смелост да попитам:

— Вероятно владетелят Отори е убил много хора?

— Не съм ги броил — отвърна той. — Но ако не се смята Яегахара, май не са толкова много. Никога не съм убивал невъоръжен човек, нито съм отнемал живот за удоволствие за разлика от някои морално покварени. По-добре си остани какъвто си, отколкото да стигаш дотам.

Искаше ми се да попитам: „А бихте ли използвали наемен убиец, за да постигнете отмъщение?“, но не посмях. Истина бе, че ненавиждах жестокостта и идеята да убивам ме отвращаваше. Но с всеки изминал ден научавах все повече за жаждата на Шигеру за отмъщение. Тя сякаш се предаваше и на мен, засилвайки собственото ми желание. Същата нощ плъзнах встрани преградите преди зазоряване и погледнах навън над градината. Избледняващата луна и до нея една-единствена звезда бяха увиснали в небето тъй ниско, че сякаш подслушваха заспалия град. Въздухът бе студен като стомана.

„Мога да убия“, помислих си аз. „Мога да убия Ийда.“ И после: „Ще го сторя. Ще се науча как.“

Няколко дни по-късно изненадах както Кенджи, така и себе си. Умението му да се намира на две места едновременно все още ме объркваше. Виждах как старецът в избелялата си роба седи и ме гледа, докато упражнявах разни фалшиви движения с ръка или задно претъркулване, а после изведнъж гласът му прозвучаваше някъде извън постройката. Но този път почувствах или долових дъха му, скочих към него, сграбчих го за шията и го тръшнах на земята, преди дори да си помисля: „Къде е?“ За моя изненада ръцете ми сякаш по собствена воля се устремиха към онова място върху артерията на врата, където натискът причиняваше смърт. Стиснах само за миг, после го пуснах и двамата се втренчихме един в друг.

— Е — каза той, — така по-бива!

Сведох поглед към своите дългопръсти умни ръце, сякаш принадлежаха на непознат. Те правеха и други неща, които, дори без да подозирам, умееха. Когато упражнявах писане с Ичиро, дясната ми ръка внезапно нанасяше няколко бързи щриха и върху листа се появяваше някоя от моите планински птички, готова всеки миг да отлети, или нечие лице, което не подозирах, че си спомням. Ичиро ме пляскаше по главата за тези мои изпълнения, но рисунките му харесваха и той ги показваше на владетеля Шигеру.

Господарят оставаше доволен, както и Кенджи.

— Това е черта на Кикута — хвалеше се Кенджи, тъй горд, все едно заслугата бе негова. — Много е полезна. Предоставя на Такео възможност да влезе в роля — идеалното прикритие. Той е художник — може да прави скици на всякакви места и никой няма да се запита какво чува.

Владетелят Шигеру бе не по-малко практичен.

— Нарисувай едноръкия — нареди ми той. Вълчето лице сякаш само изскочи иззад храстите. Владетелят Шигеру се втренчи в него. — Бих го познал на мига — измърмори той.

Уредиха ми учител по рисуване и през зимните месеци тази моя нова черта взе да се развива. Докато снегът се разтопи, Томасу, полудивото момче, което скиташе из планината и разпознаваше само нейните животни и растения, вече бе изчезнало завинаги. Аз бях станал Такео — тих, външно благ художник, малко вглъбен — маскировка, прикриваща ушите и очите, които не изпускаха нищо, и сърцето, овладяващо уроците на отмъщението.

Не знаех дали този Такео бе истински, или просто бе създаден, за да обслужва целите на Племето и на клана Отори.