Р. Салваторе - Сребърни реки

А ето че и Градът на сребърната луна — град, основан на справедливостта и зачитането на личността, където приемаха представители на всички раси, стига да идваха с добри намерения — току-що бе затръшнал вратите си пред лицето му. Представители на всички раси, както изглеждаше, с изключение на Мрачните елфи.

Никога досега неизбежността на изгнаническия живот — единственият, който щеше да познае на повърхността — не се бе изправяла така заплашително пред него. В целите Забравени царства нямаше град, дори и най-малкото селце, който да го приюти. Единственото място, в което можеше да живее — не приет и обичан, а просто изтърпяван — бяха най-затънтените и отдалечени земи на Царствата, местата, където цивилизацията отстъпваше пред пустошта и дивите нрави. Липсата на какъвто и да било избор и най-вече на надежда, че по-късно нещо би могло да се промени, го ужаси.

Стоеше под звездите и ги съзерцаваше със същата дълбока любов и страхопочитание, които изпълваха сърцето и на най-благородния Светъл елф, ала въпросът дали бе взел правилното решение, когато напусна подземния свят, звучеше в сърцето му по-настоятелно, от когато и да било.

Дали не се бе възпротивил срещу някакъв божествен план? Дали не бе прекрачил границите на някакъв непознат нему естествен порядък? Може би е трябвало да приеме съдбата си и да остане сред мрака на подземния град, в който живееше неговият народ?

Неочаквано блещукане в небето го изтръгна от мислите му. Една звезда над него започна да пулсира и да нараства. Все по-голяма и по-голяма ставаше тя и скоро всичко наоколо бе обляно в мека светлина. Звездата продължаваше да тупти.

В следващия миг вълшебната светлина изчезна и Дризт видя, че пред него стои жена. Косата й се разливаше по раменете като сребърна река, а в искрящите й очи, обвита в блясъка на вечна младост, се таеше мъдростта на опита и дългите години. Жената бе стройна и висока (по-висока дори и от него) и бе облечена в дрехи, изтъкани от най-изящна коприна. На главата си носеше висока златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни.

В погледа й имаше искрено съчувствие, сякаш четеше най-съкровените му мисли и прекрасно разбираше противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му и които самият той все още не бе успял да проумее напълно.

— Идвам с добро, Дризт До’Урден — като сребърна камбанка прозвънтя нежният й глас. — Аз съм Алустриел, господарката на Сребърния град.

Дризт се вгледа още по-внимателно в нея, макар че поведението и красотата й не оставяха никакво съмнение, че наистина бе тази, за която се представя.

— Ти ме познаваш? — попита той.

— Мнозина вече знаят за Търсачите на Сребърните зали, както ви нарече Харкъл Харпъл. Едно джудже, тръгнало да търси древния дом на предците си, не е нещо необичайно за Царствата, ала когато с него потегли и Елф на мрака, двамата не могат да не привлекат вниманието на всички, които срещнат по пътя си.

И като преглътна с мъка, сякаш нещо й тежеше, тя се вгледа в лавандуловите му очи.

— Аз бях тази, която нареди да не те допуснат в града.

— Защо тогава сама идваш при мен? — попита Дризт, по-скоро заинтригуван, отколкото разгневен — някак си не можеше да свърже болезнения отказ, който го бе наранил така дълбоко, с жената, която стоеше пред него сега.

Справедливостта и добротата на лейди Алустриел бяха добре известни из земите на Севера, макар че след срещата си със стражите, Дризт бе започнал да се чуди каква част от онова, което се говореше за нея, бе истина. Ала сега, когато я видя да стои пред него без да се срамува и да крие искреното си съчувствие не можеше да не повярва на всичко, което бе чул.

— Почувствах, че трябва да ти обясня — отвърна тя.

— Не си длъжна да оправдаваш решенията си пред мен.

— Напротив! — каза Алустриел. — Колкото заради теб, толкова и заради мен самата и моя град. Отказът те нарани повече, отколкото искаш да си признаеш.

Прекрасната господарка на Сребърния град направи още една крачка към него.

— Той нарани и мен — меко каза тя.

— Тогава защо го направи? — гневът на Дризт най-сетне пропука спокойната му маска. — Ако си чувала за мен, не може да не знаеш, че не съм заплаха за жителите на града ти!

Хладната й длан докосна лицето му.

— Заради мнението на другите — обясни тя. — Напоследък из земите на Севера се случват неща, които правят мнението на другите за града ми жизненоважно… понякога дори по-важно и от справедливостта. И ти стана тяхна жертва.