Р. Салваторе - Сребърни реки

Той неведнъж си бе мислил да дойде тук поне за малко, ала нещо, може би страхът, че надеждите му ще се окажат напразни, а очакванията — жестоко излъгани, го задържаше в сигурните граници на Долината. Ето как, когато в Дългата седловина решиха, че ще тръгнат към Града на сребърната луна, Дризт се оказа изправен пред действителността на онова, за което не се бе осмелявал и да мечтае. Сега пред него стоеше единствената му надежда да бъде приет сред жителите на повърхността и той храбро се опита да прогони притеснението си.

— Лунният мост — обади се Бруенор, когато една каруца прекоси водите на Раувин, носейки се във въздуха.

Като момче Бруенор бе чувал за невидимия мост, ала никога не го беше виждал.

Уолфгар и Риджис гледаха „летящата“ каруца с широко отворени очи. По време на престоя в Дългата седловина варваринът бе превъзмогнал голяма част от неприязънта си към магиите и сега с нетърпение очакваше възможността да разгледа прочутия град. Риджис вече бе идвал тук веднъж, ала това ни най-малко не намаляваше приятната му възбуда.

Нетърпеливи, въпреки умората, четиримата приятели се отправиха към стражите. Това бе същият пост, покрай който Ентрери и спътниците му бяха минали преди четири дни, със същите часовои, които бяха разрешили на зловещите гости да влязат в града.

— Добра среща! — обърна се Бруенор към тях с тон, който за едно сопнато джудже си бе направо приветлив. — И да знаете, че гледката на красивия ви град вля нов живот във вените на умореното ми тяло!

Часовоите почти не го чуха — всички до един бяха насочили цялото си внимание към Елфа на мрака, който бе отметнал качулката от главата си. На лицата им бе изписано любопитство, явно никога преди не бяха виждали Мрачен елф, ала не изглеждаха особено изненадани от пристигането му.

— Дали ще може да ни проводите до Лунния мост? — обади се най-сетне Риджис, когато мълчанието започна да става неловко. — Не можете да си представите с какво нетърпение очакваме да видим града, за който сме слушали толкова много!

Дризт вече знаеше какво ще стане и усети как някаква горчива буца заседна в гърлото му.

— Вървете си! — тихо рече часовоят. — Не може да минете.

Лицето на Бруенор пламна от едва сдържана ярост, но Риджис го прекъсна, преди да е избухнал:

— С нищо не сме заслужили такова рязко отношение — меко се възпротиви полуръстът. — Ние сме само едни обикновени пътници и не кроим нищо срещу града ви.

Ръката му се провря под жилетката, там, където бе скрит рубинения медальон, ала изражението, което се изписа върху лицето на Дризт, го накара да се откаже.

— Действията ви петнят славата на Сребърния град! — намеси се и Уолфгар.

— Съжалявам! — отвърна един от стражите. — Ала аз си имам задължения и трябва да ги изпълнявам.

— Ние или елфът? — рязко попита Бруенор.

— Елфът — отвърна стражът. — Останалите сте добре дошли в града, но елфът не може да влезе.

Нещо в сърцето на Дризт се прекърши, надеждата му рухна. Ръцете му затрепериха. Никога досега не бе усещал такава болка, защото никога досега не бе идвал в някое място без да очаква да бъде отритнат. Въпреки това успя да потисне гнева си — това бе приключението на Бруенор, а не неговото собствено… за добро или за зло.

— Долни псета! — изкрещя джуджето. — Елфът струва колкото една дузина такива кат’ вас, че и повече! Спасявал ми е живота стотици пъти, а вие смеете да ми казвате в очите, че не е достатъчно добър за смрадливия ви град! Колко тролове са паднали под вашите мечове, ето туй ще ви попитам аз!

— Успокой се, приятелю — спокойно го прекъсна Дризт. — Очаквах нещо такова. Та те няма как да познават Дризт До’Урден. Заслужена е черната слава на моя народ, не мога да ги виня. Вървете, идете в Сребърния град, а аз ще ви чакам.

— Не! — отсече Бруенор, а гласът му недвусмислено говореше, че няма да позволи на никой да оспорва решението му. — Ако ти не можеш да влезеш, никой от нас няма да влезе!

— Помисли за целта ни, твърдоглаво джудже! — скара му се Дризт. — Та тук се намира Подземието на мъдреците! Може би единствената ни надежда!

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Вдън Бездната да пропадне тоз’ проклет град и всичките му жители с него! Сундабар се намира на по-малко от една седмица път оттук. Шлем, приятелят на джуджетата, ще бъде по-гостоприемен или аз съм голобрад гном!

— Трябва да влезеш — обади се и Уолфгар. — Нека не позволяваме на гнева да ни попречи. Ала аз оставам с Дризт. Там, където той не може да влезе, Уолфгар, син на Беорнегар, отказва да отиде!