Р. Салваторе - Сребърни реки

Четиримата приготвиха още факли и се приготвиха да побегнат. Дори и след гибелния пожар навсякъде бе пълно с тролове и приятелите знаеха, че без помощта на огъня няма да могат да удържат върха. По настояване на Дризт изчакаха удобен момент и когато редиците на троловете откъм източния склон поизтъняха, четиримата се хвърлиха напред в черната нощ, разпръсквайки нищо неподозиращите си противници. Неколцина от чудовищата бяха обхванати от пламъци.

Стремглаво бягаха те в мрака, през тиня и трънаци, оставили живота си в ръцете на съдбата — единствено късметът им можеше да ги спаси от хищната прегръдка на някое бездънно тресавище. И толкова голяма бе изненадата на троловете, че още дълго никой от тях не се втурна след бегълците.

Ала блатата не закъсняха да отвърнат. Из въздуха заехтяха стонове и крясъци.

Дризт поведе приятелите си. Осланяйки се колкото на острото си зрение, толкова и на инстинкта си, той свиваше ту надясно, ту наляво, натам, откъдето му се струваше, че ще им бъде най-лесно да минат, макар в същото време да гледаше да се движи само на изток. Знаеха, че единственото, от което се боят троловете, е огънят и затова подпалваха всичко по пътя си.

Нощта бавно наближаваше края си, а приятелите все така не срещаха никакво препятствие по своя път, макар тежките стъпки и отвратителните стенания зад тях да бяха все така близо. Скоро започнаха да подозират, че срещу тях действа някаква обща воля — очевидно се откъсваха от преследвачите си, ала въпреки това навсякъде като че ли се появяваха нови и нови тролове, готови да заемат мястото на изостаналите си събратя. Някакво зло витаеше из въздуха, сякаш самите Вечни блата се изправяха срещу тях. Навсякъде бе пълно с тролове, те си оставаха най-непосредствената заплаха, ала приятелите имаха чувството, че дори да успеят да погубят или прогонят всички отвратителни твари, които се криеха из тези земи, това пак щеше да си остане скверно място.

Развидели се, но и зората не донесе никакво облекчение.

— Разгневихме самите Блата! — извика Бруенор, когато разбра, че този път преследването няма да свърши така лесно. — Няма да има покой за нас, докат’ не оставим и последното мочурище далеч зад гърба си!

Все така неспирно бягаха те и едва успяваха да се измъкнат от протегнатите пръсти на огромните чудовища. Около тях и по петите им се тълпяха десетки тролове, които само чакаха някой да се препъне. Във въздуха натегнаха гъсти мъгли и потопиха всичко наоколо в непрогледна сивота. Вече не знаеха откъде минават и накъде отиват — още едно доказателство, че самите Вечни блата се надигаха срещу тях.

Забравили планове и стратегии, забравили надежди и страхове те бягаха, отдавна преминали границите на възможностите си. Сега вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.

Почти загубил свяст, Риджис се препъна и се строполи на земята. Факлата се изтърколи от ръката му, но той дори не забеляза — не знаеше как да се изправи отново на крака, не знаеше дори, че е паднал. Няколко чифта хищни ръце се протегнаха към него, от устата на чудовищата, които вече предвкусваха предстоящото пиршество, потекоха лиги.

Ала в този миг плячката им бе измъкната изпод носа. Уолфгар връхлетя върху тях, събаряйки един от троловете, сграбчи полуръста в огромните си ръце и продължи лудия си бяг без да спира.

Дризт се отказа от всякакви тактики и хитрини — всичко около него се развиваше прекалено бързо. Все по-често му се налагаше да забавя крачка, заради Бруенор, който едва се държеше на краката си, а се съмняваше, че Уолфгар ще издържи още дълго и то сега, когато носеше и полуръста. Изтощеният младеж вече не можеше дори да вдигне Щитозъб, за да се защити. Единственият им шанс бе бягството — право напред, към границата на Вечните блата. Едно по-голямо тресавище щеше да ги победи, някой блатен човек щеше да ги препъне и залови, а дори и ако пътят не изпречеше никакви препятствия пред тях, надали щяха да успеят да се опазят от троловете още дълго. Дризт вече усещаше как го обзема страх от трудното решение, което съвсем скоро щеше да му се наложи да вземе. Дали да избяга и да се спаси (сега само той все още можеше да го направи), или да остане и да се бие рамо до рамо с обречените си приятели в една битка, която не можеха да спечелят.

Продължаваха напред. Измина още един час. Сега и времето се бе превърнало в техен враг, изпивайки и последните им сили. Зад себе си Дризт чуваше неясното мърморене на Бруенор, който вече не знаеше къде се намира и бродеше из света на бляновете си и земите на своите предци. Уолфгар, стиснал здраво тялото на изгубилия свяст полуръст, мълвеше молитва към своите богове, а ритъмът на древния напев като че ли бе единственото, което все още караше краката му да продължават да се движат.