Р. Салваторе - Сребърни реки

Щом улови притеснения поглед на приятеля си, Уолфгар се изправи с усилие.

— Да тръгваме! — предложи той и се запъти към Бруенор и Риджис, мъчейки се да прикрие накуцването си.

Дризт не го попита нищо. Тестото, от което бе замесен младия мъж, бе по-жилаво от суровите земи на родната му тундра, а гордостта и загрижеността за другите, нямаше да му позволят да си признае, че е ранен, когато и сам знаеше, че няма да спечели нищо от това. Приятелите му не можеха да си позволят да загубят и миг, а със сигурност не можеха и да го носят. Не му оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да продължи напред, колкото и да го болеше.

Ала Уолфгар наистина беше ранен. Когато падна в блатото след скока от дървото, беше навехнал гръбнака си. Възбудата от битката и пулсиращият във вените му адреналин бяха притъпили раздиращата болка, но сега всяка крачка му струваше неимоверни усилия.

Дризт виждаше всичко това, точно както виждаше и отчаянието, изписано върху обичайно веселото лице на Риджис и изтощението, сковаващо тялото на Бруенор, въпреки самоуверените му думи. Елфът се огледа наоколо, но погледът му срещна само черни тресавища, които сякаш нямаха край. За първи път се зачуди дали приятелите му наистина не бяха достигнали предела на силите си.

Гуенивар не бе пострадала в битката, ударът, който бе получила, когато падна от тялото на червея, само я бе поразтърсил леко, ала Дризт виждаше, че движението из мочурливата местност е прекалено трудно за нея и я отпрати в собствената й Равнина. Точно в този момент бдителната пантера щеше да им е от голяма полза, но водата бе прекалено дълбока за нея и ако искаше да ги следва, щеше да й се наложи да прескача от дърво на дърво. Не, сега трябваше да продължат сами.

Призовавайки цялата си воля, четиримата приятели заставиха изтощените си тела да продължат. Елфът се зае да събере колкото се може повече от стрелите, които стърчаха от главата на мъртвия червей — знаеше, че сигурно ще му потрябват отново, преди да са напуснали Вечните блата. Останалите трима прибраха оцелелите дъски и провизии.

Много скоро приятелите отново поеха на път през тресавището, мъчейки се да се щадят, колкото се може повече. Всяка минута, през която с огромни усилия успяваха да останат нащрек, бе истинско мъчение. Ала парещите лъчи на слънцето (това бе най-горещият ден от началото на пътуването) и нежното поклащане на сала върху спокойната вода постепенно приспаха всички, освен Дризт.

Елфът неуморно тласкаше импровизирания сал напред, бдителен както винаги — не можеха да си позволят да изгубят нито час, нямаха право на никакви грешки. За щастие, щом излязоха от лагуната, водата потече по-леко и на Дризт не му се налагаше да преодолява сериозни препятствия. Много скоро блатото се превърна в мъгляво петно, уморените му очи не виждаха подробностите, а само очертанията на черната вода и случайното помръдване на тръстиката.

Ала елфът бе истински воин, със светкавични рефлекси и желязна самодисциплина. Водните тролове нападнаха отново, но мъждукащата искрица съзнание, която все още му оставаше, успя да го върне към действителността навреме, за да не позволи на чудовищата да ги изненадат.

Уолфгар и Бруенор се събудиха от вика на елфа и скочиха, стиснали оръжия в ръка. Този път троловете бяха само двама и тримата приятели ги победиха за секунди.

Риджис дори не се събуди.

Най-сетне се спусна хладна нощ и милостиво прогони тегнещата горещина. Бруенор взе решение да продължат да се движат и през нощта — щяха да бутат сала на двойки, докато другите двама почиват.

— Риджис не може да бута — рече Дризт. — Прекалено е дребен за блатото.

— Може да седи и да пази, докато аз бутам — храбро предложи Уолфгар. — Ще се справя и сам.

— Тогава вие двамата вземете първата смяна — отвърна Бруенор. — Къркорещият корем спи вече цял ден. Все ще издържи час-два!

За първи път през този ден, Дризт се покачи върху сала и отпусна глава върху раницата си. Все още обаче не можеше да си позволи да затвори очи. Планът на Бруенор да бдят на смени звучеше добре, но всъщност беше неосъществим. В тъмата на нощта единствено той можеше да ги води и да види опасностите, които дебнеха по пътя. Неведнъж по време на смяната на Уолфгар и Риджис, елфът вдигаше глава от раницата и казваше на полуръста през каква местност минават и какво е най-добре да направят.

И тази нощ нямаше да има сън за Дризт. Зарече се да си почине на сутринта, но когато най-сетне съмна, елфът видя, че дърветата и тръстиките отново бяха надвиснали прекалено близо. Във въздуха витаеше зловещо чувство и тегнеше над тях, сякаш самите блата бяха някакво разумно същество, което ги наблюдаваше и с всички сили се мъчеше да им попречи.