Р. Салваторе - Сребърни реки

Уолфгар скочи от дървото, вдигнал високо Щитозъб, а мощният му вик, с който призоваваше Темпос, процепи въздуха.

Червеят завъртя глава, за да избегне удара на варварина, но не бе достатъчно бърз. Магическият чук се стовари върху муцуната му, разкъса моравата кожа, раздра края на чудовищната паст и разтроши зъбите и костите му. Уолфгар вложи цялата си исполинска сила в този удар, но дори не видя какво бе направил, когато се сгромоляса във водата, която все още бе обвита от магическата тъмнина на елфа.

Разярен от болката (никога досега не го бяха ранявали толкова тежко), гигантският червей нададе страховит рев, който преви дърветата до земята и хвърли обитателите на блатата в паническо бягство по протежение на десетки мили наоколо. Петнадесетметровото тяло се загърчи по цялата си дължина, водата в лагуната закипя, огромни струи плиснаха към небето.

Лъкът на елфа изсвистя и четири стрели полетяха във въздуха, толкова бързо една след друга, че последната се откъсна от трептящата тетива още преди първата да бе достигнала целта си. Червеят изрева в агония и се нахвърли върху Дризт, запращайки нова струя разяждаща отрова срещу него.

Водата отново закипя, ала пъргавият елф отдавна бе отскочил встрани. В същото време Бруенор се бе потопил напълно под водата и слепешката си проправяше път към чудовището. Успя да избегне ударите на мятащото се туловище, които замалко не го размазаха, и изскочи съвсем близо зад него. Огромното тяло на чудовището бе двойно по-широко от ръста на Бруенор, ала той не се поколеба дори за миг, преди да стовари секирата си върху дебелата кожа.

Гуенивар изскочи от прикритието си и се изкатери по гърба на звяра. Преди червеят да успее да реагира на новите нападатели, острите нокти на пантерата се забиха дълбоко в очите му.

Дризт отново се дръпна встрани — колчанът му бе почти празен, а от пастта и главата на чудовището стърчаха още десетина стрели. Червеят реши да се справи първо с джуджето, чиято брадва му нанасяше най-жестоки удари. Ала преди да успее да се обърне към Бруенор, Уолфгар изскочи от водата и мрака и замахна с магическия чук. Щитозъб отново се стовари върху главата на чудовището и, отслабена от предишния удар, челюстта не издържа и се строши. Във въздуха се разлетяха парченца кост, а водата закипя от отровната кръв, която рукна от жестоката рана. Агонизиращият рев отново проехтя във въздуха.

Ударите на четиримата не отслабваха. Стрелите на Дризт свистяха неспирно и нито една не пропускаше целта си. Ноктите на пантерата се забиваха все по-надълбоко и по-надълбоко в чудовищната плът. Брадвата на джуджето сечеше неуморно и запращаше във въздуха големи парчета от кожата на червея. Щитозъб се стоварваше върху омаломощения звяр с гръмовен тътен.

Огромният червей се олюля. Не можеше да отвръща на ударите. В зашеметяващия мрак, който го връхлиташе все по-бързо, едва успяваше да запази равновесие. Челюстта му бе разтрошена, едното око — извадено. Свирепите удари на джуджето и варварина пробиха защитата на здравата му кожа и с победоносен вик Бруенор заби брадвата дълбоко в голата плът.

Внезапен гърч събори Гуенивар в блатото и повали Бруенор и Уолфгар. Те дори не се опитаха да се върнат обратно — работата им беше свършена. Тялото на червея се гърчеше в последните конвулсии на бързо напускащия го живот.

Най-сетне чудовището рухна в черните води на тресавището, склопило очи в най-дългия сън, в който някога бе потъвало — безкрайния сън на смъртта.

Когато мрачният облак най-сетне се разпръсна, Риджис отново лежеше върху почернелия си, полуизгорял сал.

— Достигнахме предела на силите си — въздъхна той и поклати глава. — Няма да успеем да го прекосим.

— Не губи надежда, Къркорещ корем! — опита се да го успокои Бруенор, докато газеше през тинестите води, за да отиде при него. — Ще разказваме за туй на внуците си, пък и други ще възпяват подвига ни, когато нас вече няма да ни има!

— А, имаш предвид днес? — вметна полуръстът. — Или пък ще преживеем някак си днешния ден и утре вече няма да ни има?

Бруенор се засмя и хвана сала.

— Още не, приятелю — увери го той с усмивка, зад която прозираше неутолимата му жажда за приключения. — Не и докат’ не свърша онуй, зарад’ което съм тръгнал на път!

Дризт, който обикаляше наоколо и събираше стрелите си, не пропусна да забележи колко тежко се обляга Уолфгар върху тялото на мъртвия червей. Отначало си помисли, че варваринът е просто изморен, но когато се приближи, го обзе подозрението, че става дума за нещо по-сериозно. Младежът като че ли гледаше да използва само единия си крак, сякаш другият, или пък кръстът му, беше наранен.